AZ и BY се срещат на моста, за да изпълнят със смисъл последния ден от живота на самоубиеца. Всяка следваща минута превръща това събитие на случайността в трагикомедия с дълбочината на антична история, в илюзия от света на въздишките и във философски абсурд.

Двама мъже са изправени пред собствените си необятни вселени, в които желанията, възможностите и въжделенията се бият в стените на самотата, надеждата, несподелената любов, изгубеното самочувствие и очакването, че спасението може да е в едно красиво чувство...

През 2008 г. Стефан Данаилов за първи и последен път влиза в ролята на режисьор на професионален спектакъл с „Мостът“ в Народния театър. Години по-късно, в знак на почит, пиесата на белгийския драматург Лоран ван Ветер има своята премиера в театър „Азарян“.

Снимка: Орлин Огнянов, НДК

Екипът е изцяло от хора, свързани с Данаилов и работили по последните проекти на своя професор. Това са Сава Драгунчев – в ролята на режисьор, и актьорите от последния клас на Мастера – Живко Сираков и Божидар Мицев.

Тандемът Сираков/Мицев успява да задържи вниманието в това 70-минутно самоизяждане на двамата герои. В последните си минути те препускат с бясна скорост през неутъпканите пътеки на живота. Пътеките се оказват много, изненадващи, криволичещи и с неочаквана дестинация. И за да е съвсем абсурдно, всичко се случва на моста, на няколко квадратни метра. И това сякаш е най-удачното място и за танц, и за съжителство, и за край – подобаващо на една съвсем неизвратена трагикомедия на разпада.

Режисьорът Сава Драгунчев – за трагикомедията в „Мостът“, за новото в новата интерпретация на спектакъла, за участието на Снежина Петрова, за връзката със Стефан Данаилов и за разковничето на театъра.

Този мост какво е спасение или лесен път към пропастта?

- За мен е по-скоро въже, на което се виси. Това въже се разбридва постоянно и в един момент дори не се къса, а просто се разпада и всичко приключва. Неслучайно това е трагикомедия. Логиката на трагедията е, че не е драма, мелодрама или нещо друго, а че няма решение накрая. Каквото и да се случи след 10 минути, след 15 години, тези герои ги няма – въже, което в един момент се къса и повече го няма... Затова си представям въжен мост...

Такава ли беше идеята и на интепретацията, в която играехте като актьор?

- Сега представяме целия текст – без съкращения и преправяния, които бяха отнесени към времето и събитията от онези години. Аз, по принцип, съм почитател на това да сме верни на автора. Затова сегашната версия е в пълния си вид. Освен това, някои от интерпретациите са кардинално сменени.

Затова ли има и трети персонаж, макар и виртуален?

- Третият персонаж е на Снежина Петрова. Много съм благодарен, че тя се съгласи, защото това е огромна подкрепа от нейна страна. А и тя го направи с чисто сърце... Това, което тя казва в спектакъла, е от пиесата. Образът на майката е леко засилен, тъй като майка преди нямаше.

Снимка: Орлин Огнянов, НДК

Другата промяна е свързана със сцената и театър „Азарян“, който има свръхтехнически възможности и това много помага. Предишната версия беше на сцената на четвъртия етаж в Народния театър, в камерно пространство. Изведнъж, на това огромно пространство, се получи съвсем друго представление. Сега има мащаб, което е хубаво.

Дали това би се харесало на Стефан Данаилов?

- През 2006 г. имахме учебна работа, в която трябваше да предлагаме откъси. Тогава аз бях студент, а той беше министър на културата и преподавател. Ние ходехме при него в министерството, защото имаше парно,  а в НАТФИЗ нямаше.

Когато чу предложеният от мен и колегата ми Христо Терзиев текст, той (Стефан Данаилов – бел. а.) се плесна по челото и каза „Ето! Най-накрая се появи смислен текст! Какъв диалог! Страшни пичове!“ – в типичния за него начин на изразяване. Тогава той реши че ще се заеме с нас и от 2006 г.  до завършването ни през 2008 г. той се беше отдал и режисираше, след което реши да го постави в Народния театър.

Говорили сме си с него, че пиесата е за двама самоубийци и трагикомичен опит да те хване за гърлото, но и че има нещо много театрално в този разказ. Той е за една крайна фаза на живеене – преди да приключиш с живота. Когато човек би трябвало да е свръхистински да отпаднат всякакви други претенции, суета и маски – за да заживее по нов начин и поне за миг да бъде жив. Точно в това е разковничето на театъра – за час-два се опитваш да бъдеш истински на фона на лъжата, която залива ежедневието.

Снимка: Орлин Огнянов, НДК

Ние, артистите, дълго време се учим да бъдем уж истински, правейки чужди текстове и казвайки чужди думи. Според мен в последните 10-15 години има една грешка – в опита да се пренесе истината от улицата на сцената, за да бъде по-вярно и истинско.

Всъщност, тази пиеса точно това показва – че истината е на съвсем друго място, а не на злободневно и битово ниво. В този смисъл, текстът е свръх театрален, макар че за театър въобще не става дума.

Кои са най-силните моменти в „Мостът“ – за Вас като актьор преди и като режисьор на спектакъла сега?

- След толкова репетиции като актьор преди, сега отново се връщам към този текст... Имам усещането, че текстът е изграден от клишета, крилати фрази и слогани, които авторът майсторски е предал – така че да стоят съвсем естествено. Затова не мога да избера едно нещо.

През цялото време се чуват думи като „Не знам защо си мислите, че човек трябва да бъде и беден, и грозен, за да иска да се самоубие“ – и това ми звучи малко оскаруайлдовски. По-нататък има рязко падане на стила, после има едно качване – чист постмодернизъм, който е смесица от жанрове, за да може да те държи винаги нащрек и да слушаш. Това е и големият плюс на постмодернизма.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!