Илия е на 57 години и все още докосва китарата, така нежно сякаш гали любимата си. Панде, вече на 61 години, пък хванал акордеон от малък и до днес се заиграва с клавишите и бутоните като дете.
Те се запознават в училището за деца с нарушено зрение, а по-късно започват да работят заедно в хора към Съюза на слепите. И така вече десет години сa неразделни.
Днес тяхната сцена е улицата, публика им шумното множество от хора и отминаващи коли, а бляскавите прожектори са заменени от улични светофари.
Но днешните ни герои са там не за просия, не за “жълтици”, а за да могат отново да правят това, което ги кара да бъдат истински щастливи - музиката. Новата им сцена далеч не ги натъжава, макар да ги боли, когато ги оприличават на просяци, но те с усмивка на лице продължават все така да свирят и пеят македонски, български народни и естрадни песни от душа - за тях и за хората.
Те със сърце и душа виждат, по свой уникален начин красотата на тяхната нова роля на ”улични музиканти”.
Убедено вярват, че и в България един ден хората ще започнат да възприемат уличните артисти като майстори на изкуство, а не като просяци. Макар да не се вижда като блясък в очите, радостта, която изпитват, докато изпълняват поредната песен от своя репертоар, сякаш витае във въздуха и лесно заразява преминаващите хора.
С годините са се научили да разпознават и без помощта на зрението кога публиката оценява труда им. Днес се радват на малките неща - звън на монетка в буркана, непознат глас запяващ заедно с тях или просто присъствието на хора около тяхната “сцена”. Нерядко Панде и Илия получават потупване по рамото и дори аплодисменти.
И така, ден след ден, час след час, те неуморно се качват на своя шумен подиум и все така с любов и душа свирят песен подир песен, от сутрин до здрач, за да зареждат себе си с радост и да я предават на вглъбените в ежедневието си случайни минувачи.
