Един световноизвестен музикант и трима български топ актьори правят спектакъл-събитие на една от камерните сцени на Народния театър. „Какво да правим с виолончелото“ от Матей Вишниек е едновременно и театър, и концерт, и празник на духа.
Заслугата е на режисьора Николай Поляков и актьорите Валентин Танев, Марин Янев и Снежина Петрова. Именитият ни инструменталист Анатоли Кръстев е безмълвен на сцената, но през цялото време общува чрез виолончелото. Изражението на лицето и езикът на тялото допълват присъствието му.
Виолончелото се оказва основен дразнител в една чакалня. Тя е затвор за няколко богаташки души, свикнали на друг тип музика. Затворът пък е единствената в момента свободна зона, където можеш да упражниш словоохотливостта и изобретателността си да спреш музиката...
Основното, което вълнува Мъжът с вестника (Валентин Танев), Старецът с бастуна (Марин Янев) и Дамата с воала (Снежина Петрова) е какво да правят с виолончелото, което не спира да свири, дори когато зад него няма музикант...
В този театър на непривидния абсурд хората са демони. В този контекст, плачът на артиста е хленч, а музиката – дразнител, който не може да бъде овладян. Дори тогава, когато музиката може да бъде спряна с музика, ефектът е краткотраен. Защото изкуството е вечно. Защото музикантите са от други галактики...
„Какво да правим с виолончелото“ е спектакъл за тихото раздразнение, което прераства в явно недоволство, а после и в крайна непоносимост към другия, към човека на изкуството или просто към човека, който има свой начин на живот, различен и абсолютно непонятен за другите. И за това, че невинаги е ефикасно да действаш на принципа „Няма човек, няма проблем“.
Забележително е присъствието на Снежина Петрова в този мъжки свят. Тя е най-топлата жена от лед, черна, перверзна, изразителна. Сред силния пол тя е като съвършен акцент – образ с много смисъл и човешки послания. Оргазмът под въздействието на класическа музика е кулминацията на ролята ѝ. В момента, в театъра само тя може да изиграе оргазъм така, че да е красиво, без да е вулгарно, и да е смешно, без да е евтино.
На сцената на Народния театър проф. Анатоли Кръстев изпълнява музика от Йохан Себастиан Бах, Георг Филип Телеман, Камий Сен-Санс, Роберт Шуман, Габриел Форе, Антонин Дворжак, Паул Хиндемит, Золтан Кодай и Георги Арнаудов.
Режисьорът Николай Поляков: Чакането – свещената тема на абсурдната драма
Не са малко мъдреците, които подреждат човешкия живот в три фази – раждане, чакане, смърт. Чакането, в неговите безкрайни варианти – работа, бездействие, бягане на дълги, къси разстояния или на място, пътуване или мечта за пътешествия, здраве или болест, в уюта на природата или в затворено пространство (понякога с решетки) – винаги достига финалната си точка. И това не е нито песимистично, нито оптимистично. Това е просто сблъсъкът ни с времето, което тече неумолимо, без да се съобразява с нашето одобрение или недоволство.
Може би най-смислената еманация на чакането, все пак, е изкуството. Може би. Но то пък, като привилегия само на избрани, неизбежно ражда подсъзнателната ненавист на чакащото мнозинство. Конфликтът е нерешим, обаче понякога е забавен.
За автора
Матей Вишниек е роден през 1956 г. в Румъния, но отдавна живее и работи във Франция. Наричат го „новият Йонеско”. През 1977 г., като студент по философия в Букурещкия университет, започва да пише антикомунистически пиеси, които се разпространяват нелегално. Чете ги пред приятели и в литературен кръжок, разтурен след време от властите. „Коне на прозореца” успява да стигне до генерална репетиция в букурещки театър, но ден преди премиерата е забранена. През 1987 г. Вишниек емигрира във Франция, където остава досега.
Името му е в театралните афиши на над 30 страни в Европа, Азия и Америка. Играе се по цял свят - от Аржентина до Япония и Австралия, а също в Турция и Иран. Негови пиеси са в част от фестивалите в Авиньон, Единбург, Москва, Токио, Сибиу. Сред най-известните му текстове са „Дребна работа за стар клоун”, „Три нощи с Мадокс”. Преди няколко години Ивайло Христов постави „Търси се стар клоун“ в Народния театър с участието на Марин Янев, Илия Добрев и Стефан Мавродиев. На негово име има фестивали в Авиньон, Токио и Москва, а в румънския град Сучава – и театър „Матей Вишниек”.
Любопитни са и невероятно дългите заглавия на пиеси като „Прекрасната история за мечките панда, разказана от един саксофонист, който имаше любовница във Франкфурт”, „Думата прогрес в устата на майка ми звучи ужасно фалшиво” или „Добре, мамо, но тези разказват във второ действие какво се е случило в първо”.
„Хуморът за мен винаги има две лица, казва Вишниек. Първото, което те кара да се смееш, и второто, чието лице е скрито. То може да те разплаче. В моите пиеси предлагам полет над черния хумор. А смехът винаги има ефекта на бумеранг. Нужна ти е смелост, за да го приемеш. Защото, когато се смееш на другия, не усещаш, че се смееш и на себе си“.
Вишниек има пет романа. У нас са преведени „Паника в Града на светлините”, „Господин К. на свобода” и „Планираният хаос”, сборник със стихове „Град с един-единствен жител” и пиеси „Мансарда в Париж с изглед към смъртта”.
