Тома Сован е артист, фотограф, издател, колекционер и пътешественик, роден в Париж през 1983 г. Определят като едно от най-значимите имена в областта на т. нар. намерена фотография. Над 10 години той спасява изхвърлени спомени от всекидневието на Китай. Дигитализирал е над 850 000 негатива, открити в пункт за вторични суровини около Пекин.

С кадрите, правени между 1985 и 2005 г., той пише едно малко парче от историята на Китай. Една история, която по думите му е малко по-човечна от тази, която обикновено четем за страна, чиято история се пише от местния департамент по комуникации и пропаганда.

През 2009 г. Сован създава архива Beijing Silvermine (Пекин, сребърна мина), който е в основата на неговите фотокниги. Те са част от постоянните колекции на „Тейт модърн“ в Лондон и центърa „Жорж Помпиду“ в Париж. Изложбата „Сребърна мина“ е подредена в софийската галерия „Синтезис“ (3 ноември 2020 – 6 януари 2021). Заглавието, от една страна, е препратка към основния елемент на аналоговата фотография – сребърния нитрат, който реагира под въздействие на светлината. От друга страна – мината, като тъмен свят, едновременно опасен и богат на ресурси, е достъпен само за тези, които копаят неуморно.

Снимка: Даниел Димитров

Тома Сован – един неуморим французин в Китай, разказва за проекта „Сребърна мина“, за чудесата и за хората, за пробива в една непробиваема държава, за невидимата част от азиатската страна и за ... уханската конспирация.

Фотокнигата нов стадий ли е в еволюцията на книгата или е отделен вид, който си има своя собствена еволюция?

- Натрупал съм близо милион фотографии – не само като физически обекти, но и под формата на негативи и изображения, които се материализират чрез химичния процес, позволяващ отпечатването на изображение върху хартия чрез светлина. Обикновено, това са изображения на ръба на изчезването. Затова моята задача е да ги запазя. Съвсем естествено се ражда и необходимостта да бъде споделена целостта на тези изображения под формата на физически обекти. И съвсем естествено фотокнигата се явява такъв предмет.

Фотографията е пълна с изненади. Има нещо изключително неочаквано в изображенията, които успявам да открия. Затова се опитвам да изследвам и неочакваните форми, които се проявяват – за да възстановя тези изображения посредством художествен обект. Той има своите граници, но същевременно напуска границите на очакваното.

Какво е бъдещето на фотокнигата като формат?

- Съвсем естествено е да смятаме, че цифровата книга ще завземе напълно всички територии, особено, ако се има предвид ролята на компютрите и на телефоните в нашето всекидневие. От друга страна, печатът, независимо дали става дума за книга на хартия или за фотокнига, винаги ще отговаря на определена, специфична нужда. Това е нещо, което можеш да притежаваш, да докоснеш и с което можеш да разполагаш в своята библиотека.

Снимка: Даниел Димитров

В този смисъл, възможностите са изключително големи. Защото традиционните форми ще продължат да съществуват – най-вероятно, съчетани с най-различни цифрови разчитания на тези предмети чрез добавена реалност. Очакват ни много изненади...

Има ли история от Китай, която никога няма да забравите?

- Историята, която никога няма да забравя, е приключението, което преди 11 години формира всички мои мисли, всеки мой ден, цялата ми работа. Огромна част от моите пътувания са свързани с изображения, които събрах от един пункт за вторични суровини. Всичко това е доста случайно. Всички тези истории не биха съществували, ако не се бях озовал на това място. А то,  по принцип, не е първото място, на което човек би искал да се разходи, когато е в Китай. (Смеe се – бел. а.)

Това означава ли, че сте късметлия?

- Да, имах огромен късмет да намеря този човек и да започна този проект. И смятам, че тези изображения също са имали немалкия късмет да попаднат в човек, готов да им отдели част от живота си, за да ги изследва.

Проектът се казва „Сребърна мина“, но коя е Вашата златна мина?

- Отвъд очевидното, има немалко елементи в света на мината, които биха могли да отговарят на моята практика като колекционер и като артист. Става дума за навлизането в една вселена, която е доста мрачна, мръсна, много потайна и в която е трудно да си проправиш път.

Но има и друго измерение – на археология. Това са изображения, които можем да си представим като фосили. Те са капсулирани в едно неприветливо и опасно място, и подлежат на преоткриване, и, разбира се – извеждане към светлината.

Какво е Вашето обяснение за чудото Китай?

- Смятам, че винаги е имало един много силен национализъм и същевременно – силно изразена форма на твърдост в правителствените инициативи. Смятам,  че това е било определящо още от 1948 г. Това е начинът, по който хората са останали обединени, и винаги са вървели в една и съща посока – дори, ако тази посока понякога е завивала а в най-неочаквани измерения.

Снимка: Даниел Димитров

Това единство и солидарност съдържат в себе си известна сила, независимо дали е икономическа или идеологическа. И, разбира се, от друга страна, има една непробиваемост. Доста голяма е тази страна – недостъпна, екзотична, тревожна, различна.

Като изключим случайността, как стана Вашият пробив в Китай?

- Когато бях на 13, в училище имах възможността да уча малко по-необичайни втори езици. Реших да избера китайския, тъй като бях много зле с правописа (Смеe се – бел. а.). Затова предпочитах да рисувам отговорите си и това може би щеше да ми помогне.

После заминах за Китай. Изключително високо оцених хората, с които се срещнах там. Бях завладян от живота в Пекин. Имах усещането, че съм много далеч от своето семейство, в една много различна култура, но останах там 12 години. Там се срещнах с моята френска съпруга. Моят син е роден в Пекин.

Така че съвсем естествено имах желанието и нуждата да направя нещо, което се отнася към тази страна, и което, надявам се, по някакъв начин, може да изнесе една малко по-различна представа за Китай от тази, която виждаме през обичайните фотографии.

Има ли жест, който ви е трогнал в Китай като оценка за Вас и работа Ви?

- Първото сериозно представяне на проекта „Сребърна мина“ беше на фестивал в град Гуанджоу, Южен Китай. Всяка година там се дава награда за най-добра изложба на годината. Журито се състои от трима китайци и трима чужденци.

Снимка: Даниел Димитров

По-късно ми разказаха, че в нощта на дискусията чужденците са се противопоставили моя проект да получи наградата. Логиката е, че парите трябва да бъдат дадени на някой беден китаец. Самите китайци в журито обаче са били доста възмутени, казвайки че искат да отличат най-добрата изложба, независимо от националността на нейния автор.

В крайна сметка, един от китайските членове на журито е казал, че трябва да бъде наградена „Сребърна мина“, защото по този начин целокупно се награждава целия китайски народ. Ето така аз получих тази награда и това е нещо, което много ме докосна, и ме окуражи да продължа с този проект.

Какво не виждаме в Китай?

- От европейска гледна точка зависи кой точно европеец гледа към Китай – този, който отива за две седмици на почивка или този, който остава 15 години там. Факт е, че това е изключително обединен народ. Затова винаги ще съществува тази недостъпност, с която никога няма да можем да се преборим и която аз не се опитвам да преборя...

Смятам обаче, че моето положение е особено интересно. Аз съм сравнително  близък с китайците, но и гледам от известна дистанция. От тази позиция правя своите проекти. Но това е точка, която един китаец никога не би могъл да достигне. Защото всички тези истории за него може би ще изглеждат прекалено банални. Докато аз имам достатъчната дистанция и любопитство – за да продължа да гледам и да се опитвам да разбирам разни неща.

Какво Китай никога няма да приеме от света?

- Страшно много неща. Китай никога няма да приеме да му дават съвети как трябва да се държи с народа си и с територията си. И това се доказва от историята. Китай никога няма да остави някой извън него да диктува неговите териториални граници или геополитическите му интереси в рамките на територията му...

В този смисъл, илюзия ли е да очакваме някога да има пълно отваряне на Китай към света?

- Не се надявам на такова нещо. Това е част от един вятър, който в голяма степен задуха след олимпийските игри през 2008 г. Това е вятър, който обаче  смени посоката си след известен брой години.

Страната сега е по-затворена, много по-малко гостоприемна, по-малко отворена към външния свят, макар и да е станала по-космополитна. Нещата се променят и е много трудно да се предвиди какво крие бъдещето. Всичко е достатъчно сложно и ще бъде още по-сложно.

Вярвате ли в т.нар. уханска конспирация, свързано с разпространението на коронавируса?

- Не вярвам в тези теории. Още повече, че нямам достатъчно контакти във високите нива на властта. Аз съм по-скоро фокусиран в боклукчийските кофи (Смеe се – бел. а.).

Кои чудеса правят Китай уникален?

- За да отговоря на този въпрос, ще го свържа с моя проект. Нещото, което ме вдъхновява, е да присвоявам различни изображения на обикновени хора и чрез тях да пиша едно малко парче от историята на Китай. Една история, която е малко по-човечна от тази, която обикновено четем за страна, в която, като цяло, историята се пише от местния департамент по комуникации и пропаганда. 

В този смисъл, това ми отвори вратите към една визуална вселена и един изключително разнообразен живот, който намирам за изключително вълнуващ. Затова, за да отговоря на въпроса, аз мисля за милиони чудеса, разпределени в малки кутийки в къщи.

Разбирам, че „Сребърна мина“ ще има продължение...

- Разбира се. В момента живея в Париж – от 2015 г., но все още имам студио в Пекин и продължавам да колекционирам негативи. Моят приятел в Китай продължава да събира чували с негативи и на всеки 50 кг ми обяснява, че цената им се покачва. (Смеe се – бел. а.). Аз му казвам, че съм съгласен, въпреки че бих се радвал, ако не беше толкова скъпо. (Продължава да се смеe – бел. а.).