Маринела Петрова е млад човек, чието детство преминава в Испания. В началото на ученическите ѝ години майка ѝ започва работа в топлата страна. Не след дълго желанието на Маринела да бъде близо до нея и стремежът към новото я предизвикват да се установи трайно в чужбина.
Днес обаче тя отново живее у дома, в България. Отглежда детето си тук и иска да помогне за развитието на страната, с ясната идея и мечта синът ѝ да направи избора си да не заминава за чужбина, когато порасне.
Повече за живота си и опита, придобит в Испания, Маринела разказа през Юриета Иванова.
Заминаваш за Испания още в ученическите си години. С какво посрещна на пръв поглед топлата страна едно българско дете?
Хората в Испания не са толкова слънчеви и топли, макар че страната създава това впечатление.
За да се приспособя по-бързо там се наложи да ходя на училище през лятото. За два месеца се запознах с особеностите на обучението там.
Когато учебната година започна всички бяха малко по-студени към мен. Трябваше им време да се приспособят с моята поява. На мен също ми трябваше време, тъй като не знаех езика и всичко беше ново.
В първата година учителите ми правиха всичко възможно, за да свиква по-бързо. Но за жалост не се получаваше. Не знам дали е заради това, че не успях да намеря своите хора, компанията си, но не се вписах. Децата страняха, а аз си търсех българските приятели!
Не комуникирах с испанците, с тях не се разбирах много добре. Децата от класа ми не ме приемаха. От днешната гледна точка си обяснявам това с детска ревност, но тогава нямаха този опит и не ми беше приятно.
Общувах повече с чужденци, които са в моето положение. Запознах се с момиче от Аржентина, с което бях близка.
Това ли беше една от причинете, заради които реши да се прибереш - неприемствеността?
Една от главните причини беше това, че не успях да интегрирам в испанското общество по начина по който българите, родени там, се интегрират. Знаех, че мястото ми не е там. Нямаше нужда да търпя коментарите и неприветливото отношение на хората около себе си. Имах нужда да комуникирам, да се забавлявам, а там нямах тази възможност.
Учебната ми програма беше изключително натоварена и бях заета почти денонощно.
Интензитетът и чувството, че не съм приета, ме накараха да се прибера при по-голямата част от семейството си, у дома.
С каква България се срещна, когато се прибра?
Прибрах се в България, когато бях 11.клас. Поради ред причини, основно документални, се наложи да започна училище по-късно от другите, през декември.
Появата ми беше шок за съучениците ми. Тъй като момиче, завърнало се от Испания, беше новият ученик. Беше интересно за всички ни.
Никога няма да забравя първото прекрачване на училищния праг след като се върнах отново у дома. Наложи ми се да вляза в час по Информатика. Никой не ме поздрави, аз също не поздравих никого. Всеки обаче ме огледа много внимателно и обстойно. Когато звънецът би и излязохме в междучасие лека-полека съучениците ми започнаха да се запознават с мен. Приобщих се страшно бързо. Или както аз казвам – климатизирах се. Тогава разбрах, че решението ми е било правилно! Липсваха ми хората в България. И усещането, че си част от своето място.
Как продължава твоето развитие сега, след училище, в едно твое място, което избираш с цялото си сърце?
След като завърших училище исках да следвам „Медицина“, но пропуснах датата за кандидатстване в София. Може би е съдба! И макар всички усилия, които положих за тази своя мечта, реших да сменя посоката и се преориентирах.
Подадох документи за прием в Икономическия университет във Варна, специалност „Бизнес икономика“. С течение на семестрите обикнах това, което изучавам. Получавам подкрепата на преподавателите си. Скоро ще се дипломирам! А след това ми предстоят магистратура и докторантура.
Ти намираш своя смисъл в България. Според теб могат ли и други хора, които са в подобна на твоята ситуация преди години, да намерят щастието си, завръщайки се тук?
Разбира се, че могат! Макар че финансовото състояние на много хора не е много задоволително или поне не е такова като в техните представи. Ако трябва да сравня живота си тук и в Испания, по-скоро мога да обобщя, че ние сами се дърпаме назад. Българският ни манталитет ни дърпа назад.
Тук потенциалът и възможностите за развитие са огромни. Стига да следваме възгледите и мечтите си!
Щом аз успях да намеря щастието си тук, да създам семейство, тогава всеки друг може.
Сама отвори темата за семейството! Как успяваш да съчетаеш учебните, работните и семейните си ангажименти и едновременно с това да не губиш ентусиазма си?
Да, освен всичко друго, съм и родител! Паралелно с това уча, защото ми е интересно! Съчетавам ангажиментите си, следвайки стегнат график.
Една от мечтите ми е да променя с нещо държавата, макар че не знам дали ще стигна толкова високо. Искам да покажа на младите, че тук те могат да се развиват, стига да имат желание, хъс, борбеност и да се отличават с качествата си, защото това е най-важното. Все повече фирми търсят все повече образовани кадри. (…)
А иначе, ако трябва да отговоря стегнато – трудно е! Изисква се много добра организация и отдаденост. Но може да се случи. Аз, също като повечето млади хора, не бях готова да създавам семейство, беше ме страх, но след това разбрах, че правилният момент никога няма да дойде и че никога няма да си идеално готов да се изкачиш в йерархията до степен „родител“. Това просто се случва, когато трябва да се случи.
Избирате България за себе си, но и за семейството си. Заради това в края на нашия разговор бих искала да Ви помоля да довършите изречението „Избрах България, защото…“
Избрах България, защото вярвам, че с общи усилия, с доброта, с осъзнатост и с може би малко повече вяра, можем да постигнем всичко.
