Животът на Пламен Русев е една парижка приказка по ноти. Син на строг военен, Пламен бил задължен да свири под ключ на цигулка, докато приятелите му си играят навън. Това обаче го превърнало в истински музикант. Станал част от група „Стил” , изпълнявали вариететна музика из нощна София и концертна дирекция ги изпратила в Югославия. След това му се отворила вратата към Западна Европа. Във Франция обаче младият Пламен работил и с ръце, освен с глас.

"Аз не се наложих веднага. Не може да се наложиш без труд, упоритост. Аз започнах да работя като музикант с най-известните акордеонисти. Същевременно пропях, аз обичам много да пея. Даже ще ви изпея някоя друга песничка...".

Какво пропяхте? Шансони или?

Да. Шансони, италиански.

Какво се случи така, че след музиката започнахте бизнеса?

Паралелно с музиката правех с приятели ремонти на апартаменти, взимах хонорари. Исках да си купя едно студио, но вместо студио купих един малък магазин – 12 кв. м. Така започнах и неговото име беше...? „Ъгъла на мотора” – беше голямата мода. Това беше 69-та година. Започнах самичък, без продавач...

Какво продавахте?

Мотори.

Мотори?

Мотори, да, ..., каски, блузони, комбинезони и така нататък. След това полека лека имаше голямо питане за спортни артикули. Купих другия магазин, след това използвах всички тия фалити в България. Започнах да взимам всички фалити и да слагам марки, които да работят в тези магазини. Полека лека, аз прескачам етапите – имаше по едно време, аз говоря за 99-та година, бях начело на 64 магазина.

Разкажете ми за Жан-Пол Белмондо. Той е една магнетична личност. Как се запознахте?

С него се запознах – той дойде в моя магазин да си купи ракети.

Тенис ракети?

Да, тенис ракети, и аз му викам, че няма смисъл да ги купува. „Давам ти две ракети, опитай ги и след това ще видим какво. Той е много отворен човек, не е както други звезди – да те виждат, да те гледат отгоре. Затова говорех преди малко за контакта.

Каква е вашата тайна за успех?

Работа, работа и пак работа...Не. Упоритост и работа, работа и упоритост. И самопожертвувание, защото аз живеех в една таванска стаичка, в която нямаше даже с какво да се затоплям. Ядях в студентския университет навремето. Аз бях много добър приятел с Емил Димитров, трябваше да работя с него, обаче бях заминал вече. Той дойде, вика ми: „Как може да живееш тука, бе?”. Викам – така, налага се. Няма тайна.

Колко магазини имате към днешна дата в Париж?      

Сега имам много малко, много малко останаха, обаче имам доста магазини, които давам под наем.

Така успелият зад граница българин вече може да се отдаде на сладък живот. Разказва, че обича да кани отбрани гости в дома си в Париж на тематични вечери. Такава била и 60-та му годишнина.

„Да, да. Обичам също да правя сбирки на моите юбилеи, на рождени дни. На моите 60 години бяха 160 души. Темата беше Казанова”.

След като се превърнал в Казанова за една нощ, Пламен Русев решил да се върне към музиката.

Кажете вие как решихте да направите албум?

Това не е първият ми албум. Навремето Емил Димитров ми остави една песен – „Моника”.  Мелодията беше: (пее). И аз си направих един запис и започнах да търся дискова къща. Нищо не става. Един ден срещнах един добър композитор, който ми каза добре, сега ще направим. Направих един запис и се записах да участвам в един конкурс, който се казваше „Червена роза”. Това беше 72-ра година. Песента се казваше „Любовта разплаква девойките”. И се разправяше как една девойка правила любов за първи път. Това беше първият път. На този конкурс, който беше в Кан, аз спечелих първо място. И песента: (пее). И имах вече първите магазини и така нататък. Сгреших може би, че не продължих тази кариера.

Защо? Не ви ли теглеше сърцето към сцената?

Теглеше ме сърцето, обаче джобът също ме тегли. Децата, жената. Тя жената вика: „Дай сега ще ходиш концерти да правиш, това е за бохеми, не е твоя работа”.

Минаха години и малко преди 4 години срещнах един много добър приятел, който е най-добрият приятел на Никола Саркози. Моят композитор се казва Дидие. Разправих му моята история в един ресторант, викам му, че публиката ми липсва и искам да запиша една плоча.

Баща ми ми е на мен образ, защото, когато извадиш една плоча, когато направиш нещо, това са следи, които остават след теб. И той ми написа една хубава песен. Аз вече бях на 70 години. Исках да покажа, че на 70 години може да направим нещо. Започнаха да ми предлагат да пея по старчески домове. Аз с магазин няма да ходя да пея по старческите домове.

Гордостта на Пламен Русев и поводът му да дойде за два дни в София, обаче са далеч от сцената на шансоните. Успял да сбъдне голямата мечта на баща му – Николай Русев, който цял живот събирал военни маршове. Днес синът му ги издава в луксозна книга, която подари на официална церемония на Военната Академия.

„Във Военната академия, да. Това е голям момент за мен, защото аз не съм дошъл тук, за да се представя аз, а за да осъществя една мечта на моя баща. Когато го погребах в Париж бях много разстроен и му направих един гроб. На гроба съм направил един войник с тръба. Голяма статуя върху гроба от желязо, която представлява един войник, който влиза в битка. Отдолу съм му написал неговото име и нотите на „Велик е нашият войник”, защото преди да почине баща ми беше написал още 200 стр. за „Велик е нашият войник” – откъде е, какво е. Баща ми беше голям патриот и той заслужава това, което се случва и това, което ще се случи утре – да се раздаде тази книга на местните и тя да бъде тук, хората да я ползват.

Това е такъв труд – неоценим труд, на баща ми и съм много доволен, че най-накрая ще се използва и ще се оцени, защото дава на всяко отделение от военно и екземпляр с всички тия военни маршове, за да се ползват.

Добре. На финала – какво е посланието ви към всички българи, всички ваши набори, които ни гледат?

Най-важното е да имаш до теб едно момиче младо или по-старо, да вярва в теб.

Тоест уважение към жените?

Да.

Това е важно за българските мъже, да се научат, нали? Жената е гориво, така ли?

Да, най-важното гориво е жената. Жената прави да се издигнеш и жената прави да паднеш в подземието. Това е много важно.