Той обича срещите с дивото и непознатото. Живее на ръба. Предизвиква себе си. Търси себе си. На най-отдалечените кътчета. Животът му е истински „Сървайвър”. Може да оцелее както на минус 48, така и на 55 градуса. Духът му е несломим. Вярата е неговата сила.
Ултрамаратонецът Красимир Георгиев ще ни отведе на места, към които малцина биха дръзнали да тръгнат и ще ни разкаже истории за смелост, издръжливост и човещина.
Първите му крачки са на пътеката. Две минути, в които се задъхва и не може да си представи, че би могъл да тича, но му харесва и не се отказва. Тичането се превръща в терапия за наднорменото му тегло тогава и вредните навици като пушенето и алкохола.
В началото започва с по-кратки маршрути. Постепенно се впуска в по-големи предизвикателства. Преходите му из света включват маршрути в джунглата и пустинята и Долината на смъртта. Най-екстремното място, на което е бил, е Полярният кръг.
„Бяхме на 500-600 км навътре, зад Полярния кръг и просто нямаше никого около нас.Там разчитахме само на себе си. Имаше случаи, когато една от жените, които бяха там, за малко не умря. Имаше момче от Патагония – Марио. Той беше сложил газта в палатката да си прави храна, за да яде и по някаква грешка избухва газта и цялата палатка е в пламъци. Той няма къде да отиде, няма как да продължи.
„В такива моменти човек разбира колко сме смешни, понякога нищожни и се притесняваме за неща, за които не трябва да се притесняваме. Там разбираш колко сме слаби понякога и точно такива моменти ти дават сила. Аз искам да видя как ще реагирам в такива моменти. Аз съм психолог. Искам да знам какво става в главите на хората и съм намерил начин, по който аз разбирам какво се случва в моята глава. Това е най-добрият начин човек да разбере от какво си направен. Поставян си пред ситуации, пред които никога не си бил поставян”, разказва Краси.
„Човек да се научава да се справя сам, защото в такива големи предизвикателства като Полярния кръг една малка грешка може да доведе до ужасни последици. Ако нямаш кибрит или нямаш газ, не можеш да си стоплиш вода, следователно не можеш да ядеш, не можеш да пиеш. Tрябва да си подготвен от всички страни. Там е не само бягането, там е и повече оживяване, разбира се. Там всичко зависи от теб. Няма как да направиш грешка и да кажеш елате и помогнете, защото просто няма хора около теб”, подчертава Краси.
Камбоджа е любимата му страна. Там той се впуска в несравнимо приключение в джунглата, като става част от шестдневно 235-километрово състезание.
„Имах една много готина случка с една баба от такова село. Мисля, че беше на четвъртия ден. Дълъг ден беше, около 70 км трябваше да минем. Влажността на въздуха беше доста голяма – около 100 %, 40 градуса топлина. Беше ми доста ужасно и аз наистина бях на края на силите си, а ми оставаше повече от половината. Минах през някакво малко селце и видях, че има къщи. Помолих да ми дадат студена вода да се напръскам и жената излезе с някаква тяхна, местна гозба. Беше може би нещо наподобяващо сладък картоф, но малко по-различно. Подаде ми го и ми показа да ям, защото това ще ми помогне да се оправя. Отанах там 10 минути. Ядох, пих вода, здрависах се с бабата. Тя ме запозна с цялото семейство и тръгнах. Наистина се оправих и след това доста добре завърших. Или пък тичам аз през джунглата и изведнъж се чува някой да пее. Абе Боже, аз халюцинирам ли, кой ми пее тук в средата на нищото? Изведнъж излизам на някакво хълмче и някакъв будистки манастир до мен. Монасите отвън пеят и се молят”, допълва ултрамаратонецът.
Сред най-любопитните му срещи са тези с масаите. „Масаите с много готини хора. Те живеят с някакъв баланс с природата. Там работата на малкото масайче е да пасе кравите. Гледаме масайче с кравите и на 100 м от него лъвове. И лъвът не го закача. Те живеят в хармония и баланс. Това ми направи впечатление, че те са на „ти” с природата. И точно това ми хареса”, посочва той.
Непримиримият му дух и жажда за приключения и себе откриване го отвежда и до пустинята – 250 км през пясъците на Сахара.
„Маратонът на пясъците е един от най-старите и най-легендарните. Там не можеш да приемеш никаква външна помощ. Всичко си носиш с тебе. Дава ти се вода само – 9 литра на ден, и това е, което ти се полага. Една ябълка не можеш да вземеш от някого, ако минеш през някое селце. Тежко беше”, спомня си той.
„Просто трябва да знаеш, че няма да се отказваш, защото трябва да си силен психически и физически, разбира се. Но когато тялото започне да отпада, главата се появява и казва: Тръгваме напред, гледаме напред. Това е. Всички тези предишни изпитания много ми помогнаха тук за събитието, което току-що мина. Тази психическа сила, която имам, ми дава възможността да завършва. Просто защото понякога се изправяш пред такива неща, на които не си свикнал и не знаеш как да реагираш. Но е важното в такива моменти да знаеш, че ти можеш и че няма да се провалиш”, убеден е ултрамаратонецът.
„Моята треньорка ми казваше, че трябва да се науча да ми е ужасно и да ми е гадно. Когато бях в Америка, тренирах с гума от камион, завързана за мен. Тичах по планината с нея. Специално за състезанието в Долината на смъртта състезанието, там през лятото е 40 градуса. В селцето, в което живеех, ме караше да си обличам ски дрехи, с няколко пласта – шапка, ръкавици, и тръгвам да дърпам гума нагоре. И тогава знаеш, че ще ти е гадно, ще ти е ужасно, ще те боли, но имаш си план и трябва да продължиш”, споделя Красимир.
Той е научил тялото и ума си на издръжливост. Борил се е със себе си и всичко, което е научил в битката си със страха, предава нататък, като помага и на други хора.
През 1997 г. заминава за Англия, където следва психология. Започва да работи в Националния спортен център в Лондон и да се грижи за менюто и диетите на националните отбори на Англия. Работи и с деца с психически и умствени отклонения в Нюкасъл, както и с хора, подложени на насилие в Лондон.
„Побоища, изнасилвания, беше доста тежко. Това беше правителствен проект, когато живях в Англия и целта ни беше да им помогнем да се справят с това, защото имаше доста брутални случаи на насилие, а тези хора имат нужда от помощ, за да продължат по някакъв начин. Най-тежко ми беше, аз затова и се отказах, когато трябваше да помагам на близките на една баба, която беше убита и изнасилена. Трябваше да се занимавам с нейните роднини и това наистина беше доста за мен. Човек се променя. Човек не трябва да стои на едно място. Трябва да си като потоп, като река. Ако тази река спре, тя ще се превърне в блато. Хубаво е да течем, да се развиваме по някакъв начин. Опознавайки хората и техните проблеми, човек като че ли става по-добър и започваш да приемаш повечето хората, защото всеки си има история”, казва още Краси.
„Ултрамаратоните са урок за всичко. И това е важно да се знае. За мен бягането не е хоби. Това е начинът ми на живот. Ултрамаратонът не е за да видиш къде най-бързо някъде си стигнал. Това е едно приключение. Ти минаваш през цяла дъга от чувства и емоции, докато стигнеш до финала и всички тези места и запознанства, които виждаш около тебе, те те вдъхновяват по някакъв начин”, добавя той.
Ултрамаратонът за него отдавна не е просто спорт, а състезание за ума и духа, приключение и кауза. Тази година му предстои да се завърне до Долината на смъртта. След това ще се отправи към Индия, а от там ще тръгне по пътя на Спартатлона в Гърция. През ноември ще посети отново и Камбоджа.
„Майка ми и баща ми винаги ми казват: Айде още едно и спираме вече. Аз винаги обещавам, но и тримата знаем, че това няма да стане. Спирка за мен в това отношение няма да има.Това ме прави щастлив. Аз не бих избягал от това за нищо на света, защото това съм си аз”, обобщава Краси.
Още за цената на тези постижения разкриват Димитрина Сивкова – кинезитерапевтът на Краси, и Пирин Галов - екстремен бегач и планинар. Вижте видеото:
