Отзвукът от "Мисия Лондон" със специалното участие на премиера Бойко Борисов има няколко пласта. Най-голямата поука според мен е, че в кривото огледало всеки вижда страховете си.
Борисов видя поредния от сценариите, с които политиците ни плашат в последните месеци, оглеждайки се в очите на един млад мъж, който просто му зададе нормален и логичен въпрос.
Нещо се случва в огледалото. Понякога то е забавно - като да гледаш министерството на образованието и да видиш Гери-Никол като министър. Понякога образът е тъжен - като българските фермери, които като гледат как стачкуват колегите им в Гърция им завидяха само за скарите с кебапчета на границата. Понякога образът е захаросан до разстройство. Внимавайте какво гледате и какво четете, защото не можеш да се оглеждаш в кафява кал. Тя дори не е и огледало.
Най-хубавото на кривото огледало е, че в него се виждаш такъв, какъвто не искаш да бъдеш, но понякога си. Проумяването на този факт е болезнен. Има обаче и още нещо - огледалата могат да лекуват, ако си готов да преглътнеш кривия си образ. Но преди това трябва да го осъзнаеш.
И всъщност си толкова голям, колкото далеч виждаш себе си през стъклото. Ето, едно петгодишно момче от Афганистан се погледна и там видя Меси. Тази история ще ви я разкажем след малко.
Но все пак си мисля, че отражението на обществото в огледалото е най-ясно в деня след изборите. Това е моето мнение.
Завършвам коментара с еврейската притча за огледалото, в която момче питало мъдреца - защо богатият не вижда по-далеч от носа си? А мъдрецът отговорил - прозорецът е от стъкло и огледалото е от стъкло. Трябва само да добавиш малко сребро и вече виждаш само себе си...
Сребро. Огледало. Spiegel. Червени карамфили. Айсберг. Но не салатата, за която Радой Ралин написа, че "прави съединението".
Вие сте със 120 минути, аз съм Светослав Иванов.
