Казват, че през последните години Берлин е станал по-пъстър на националности от Ню Йорк. В петмилионния град има място за всички. Тук идват от близо и далеч. Част от тях остават завинаги. Тук са и 20 000 българи с различни съдби и един общ път – пътят към храма „Св. Цар Борис Покръстител” – катедралната църква на Западно и Средноевропейската ни епархия.

- 18 години сте тук. Какво ви довя тук в Германия?
- Свещоноиконом Юлиян Ангелов: Любопитството или предизвикателството. Исках нещо с Божия помощ да започна отначало, начисто и да видя какво ще се получи от цялото това нещо.

- Сега, толкова години по-късно доволен ли сте от резултата?
- Първо благодаря на Бог, че ми помогна за всичко и второ, че не можете да си представите с какъв песимизъм се сблъсках като дойдох тук от тукашните българи, които казваха, че в никакъв случай няма да се съберем тримата души на едно място и храм – това вече е фикс идея. Този за онзи говори, изпият по две чаши, започват...нашият народ е известен с проблемите на комшията, и от там и този песимизъм сред тях, че тук няма да се случи нищо, че и свещениците са лоши, че и нас ни бяха подкарали.

И един ден на една служба им казах: „Слушайте, Бог е промислил за всичко. Ако вие бяхте добри, щеше да ви изпрати добър свещеник. Но вие явно сте толкова добри, че сте заслужили мен. Викам – каквито вие, такъв е свещеник са ви пратили. Ставайте все по-добри и тогава ще видим как ще се случат нещата.

- Знам, че в своеобразен храм, някога, преди много години, се е превърнал холът на една оперна певица – Роза Михайлова, нали така?
- Да, така е. Това може да се нарече първият параклис. Разбира се, в един такъв хол не може да се служат литургии, но госпожа Михайлова беше първият човек, който пожела да ми даде покрив, и то безплатен. Тя още беше активна, пееше, пътуваше по концерти, липсваше доста големи периоди от време от дома си и това ме изкуши да поемам ангажименти към вече създалите се приятели тук и към народа божий в Берлин да започваме по нещо да правим и при всяка нужда от кръщене или венчавка и веднага си предлагах услугите с чужда пита малко помен правех, в нейния хол. Холът беше страхотен. Разбира се, почиствахме хубаво след това. Така и не разбра, докато един ден не й показвах снимки от наши общи приятели от кръщението и тя си позна фикуса на една от снимките.

- Какво ви каза като си позна фикуса?
- Тя е доста широко скроен човек и беше доста изненадана, но в последствие всичко това премина в радости.

Някогашният храм с фикуса и рояла днес е само храм на музиката, който пази спомените за бляскавата кариера на оперната певица Роза Михайлова. Днес всичко си е дошло на мястото.

„Храмът стана много приятен. Харесва се и на германци, които съм завела там. Атмосферата, разбира се, на нашата църква е много по-различна от атмосферата в немските църкви – с хубавите песнопения. Вътре е една атмосфера, в която можеш да си затвориш очите и да ес отделиш от света”, каза Роза Михайлова.

- Как така се случи, че едно момиче, влюбено в парашутите през 68-ма година идва в Германия?
- Бях влюбена в парашутите, във физиката, в самолетите. Бях започнала да следвам физика и се влюбих в един мъж, който беше певец. Започнах и аз да пея по малко, да вземам уроци в България.

- С лека ръка ли напуснахте България?
- Аз изобщо нямах намерение на напускам като тръгнах, защото аз се чувствах добре в България, но тук толкова много ми хареса животът изведнъж...

- Какво ви хареса в Германия? С какво ви привлече?
- Лекотата, с която хората се държаха един към друг, усмивките, любезността.

- Трудни ли ви бяха първите години тук в Германия?
- Да, много трудни, особено това, че нямах близост със семейството си. Това ми тежеше доста, много трудно можех да получа връзка. Писма пишех много рядко, защото не исках да се оплаквам и бища ми ми беше изпратил в един плик един трамваен билет, на който беше написал – „Пиши ми, моля те - жива съм”.

- Какво ви струваше да се превърнете в добра, известна оперна певица в Германия?
- Не ми струваше много, на мен ми доставяше удоволствие и пеенето, и представянето на сцената. Хората ме поддържаха. Може би, ако бях останала в България, щях да стана я учителка по физика, я в някоя лаборатория да работя. А пък така все пак видях света. Получавах аплауз, хората ми се радваха.

Любовта и работата – тези две причини довеждат преди много години в Берлин бизнесмена Станислав Петков.

„Тя любовта дойде след като дойдох в Берлин, но със сигурност тя ме задържа”.

- Днес съпругата ви, доколкото знам е директор на българското училище?
- Да, така е.

- Германка, директор на българското училище?
- Ами тя се занимава с организационни въпроси, затова не е необходим перфектен български, макар че се опитва, но се справя със задачите си. Просто един ден имаше извънредна ситуация-  някой трябваше да се заеме с тази работа, аз й казах: „Хайде, скъпа, знам, че си добре организирана германка”, и така от 2004 година та досега.

Карина Бохе: Ние сме частно училище, допълнително училище, имаме всяка година 100 – 110 ученици от предучилищна група до 12-ти клас, каза жена му....

- Освен ангажиментите, доставя ли ви и удоволствие тази работа?
- О да, естествено, децата и родителите са много благодарни, че организираме тези български училища.

- Коя ви е любимата българска дума?
-  Не знам...вяра, надежда и любов.

- За съжаление последните 25 години ценностите бяха сведени основно до изкарването на пари. Парите сигурно са един добър инструмент, но те за съжаление са само един инструмент. Няма ли духовност, няма ли усещане за принадлежност към една общност, няма ли историческа памет, която да ни казва откъде сме дошли и какво сме постигнали, нищо не може да се постигне. И помощта трябва да се дава от всички, кой с каквото може, защото Господ дал на всички различно – кой с каквото може с това трябва да помага.

От 30 години Берлин е и домът на още един българин, който е сред топ 3 на невролозите в Германия – д-р Петър Маджуров.

- Пътят от Пловдив до Берлин беше кратък и интензивен, но изпълнен с много труд.

- Сега сте шеф на Неврохирургията в правителствената болница?
- Сега съм началник, да, във военната болница в Берлин, по военному се казва началник на отделението „Неврохирургия”. Симпатична болница, малка болница в центъра на Берлин.

Д-р Маджуров е предпочетен сред десетките кандидати за поста заради големия си практически опит, включващ хиляди операции, пред другите с бляскава академична кариера, но без опит.

- Симпатична болница, в която се лекува елитът на Германия.
- Всичко е на най-модерно ниво, всичко е на съвременно ниво, с неизчерпаеми ресурси по отношение на техника и на персонал, така че съм доволен и съм щастлив, че съм тук.

- Фрау Меркел идва ли да се лекува тук?
- Фрау Меркел не идва тук, аз няма как и да кажа кой идва тук, защото това подлежи съответно на защита на данните, но тази болница е отворена, тя не е само за военни, не е само за хора, които принадлежат към Министерството на отбраната, а също и за чуждестранни пациенти, нормални берлинчани, които са здравнозастраховани, разбира се.

- Няколко думи за униформата ви, много е красива.
- Това е нормалната, така наречена бяла униформа. Аз принадлежа към санитарната служба на немската армия на Бундесвера, тя няма собствена униформа, така че ние всички носим или сухопътни или военновъздушни сили, или униформа на военноморските сили. Това е военновъздушните сили на Германия.

- Свързано ли е това с факта, че преди време в България сте служил в Безмер?
- Да, аз желаех да нося на немската марина, която е много елегантна, но тъй като в моите досиета и в моите документи в министерството в Бон беше отразено, че съм бил авиационен лекар в Безмер от 1985 г. до 1987 г. – министърът каза: „Не, в никакъв случай, ще трябва да носите униформата на немските военновъздушни сили”, тъй като сега е НАТО, ние сме вече съюзници и така се озовах под пагона на немското Луфтвафе.

- Шеф на „Неврохирургията” в правителствена болница в Берлин звучи страхотно, обаче, каква е цената на този успех?
- Работа, работа и то работа, взета като инвестиция, т.е. аз съм голям фен на българските пословици – „За лудо работи, за лудо не стой” – това е отговорът на този въпрос. Назначавайки ме за началник на „Неврохирургията” на военната болница в Берлин – това не е дар. Избирайки мен, те ме товарят с работа.

И въпреки че медицината и Бог говорят на различни езици, доктор Маджуров от години си има приказка с отец Юлиян.

- Вие знаете, от едно време попът за мен беше с бяла брада, възрастен човек с черно расо и килимявка. Минавайки по улица „Рузвелт” и „Гладстон” в Пловдив на път за така нареченото попско здание.

Отец Юлиян ме впечатли с тази нова динамика, която явно в нашата православна църква, слава Богу, е на път. Млад, динамичен човек, който хвърли много усилия в реализацията тук. Благодаря на Господа, бях и очевидец на създаването на нашия православния храм в един немски квартал - как от тази руина се създаде един приличен храм.

Започнаха да се събират млади хора, започнаха да идват доста хора и помагам на отец Юлиян, където мога, но най-вече му помагам, явно е, че търсят доста хора от България които имат нужда от медицинска помощ, търсят по каналите на църквата също консултация в чужбина.

Всички тези консултации са безплатни за него, хората се обръщат към него и той ми е тука, познават го всички в моето отделение, защото е всяка втора седмица с някакъв случай, който ние разглеждаме. Понякога води и пациенти. Това ми е скромната помощ към църквата. 

В центъра на някогашния Източен Берлин срещаме и принцесата на Саксония – Теофана фон Саксен, която винаги е помагала на Българската църква от самото й създаване до днес.

- Родена сте в София. Какво помните от София, когато бяхте дете?
- Детските спомени...Помня една картина, която се състои от черно и от бяло. Бялото е да кажем щастливото, детски спомени. Нас ни изселиха, аз съм родена на „Московска №3” и от там като дете ни изселиха и от тогава живях 7 години на село. За мен животът на село беше щастлив, защото си имах куче, имах си градина, имах си приятели, обаче моите родители се измъчиха доста да пътуват с влак всеки ден до София. След това се преместихме най-после в София, но един ден се събудих с милиционерска фуражка пред очите и ни изселиха втори път. Така че, освен прекрасните хора, прекрасните приятели в България, прекрасната природа, любимата кухня, любимата история, изживях обаче и много горчиви неща, защото ние бяхме необичаната класа от социалистическата държава и нашите права се газеха.

- Баща ви е Петър Аладжов, известният финансист Петър Аладжов, първи и последен върховен комисар по стопанските въпроси в Царство България до 9 септември 1944 година. На какво ви учеше вашият баща? Кой беше най-ценният урок, който ви даде?
- Той беше много дисциплиниран. За него да постигнеш целта си, да работиш упорито, докато постигнеш целта си. Той беше страшно упорит и дисциплиниран. Много работеше този човек, денонощно. Сутрин като се събудеше, четеше вестник, когато седнем на масата в 8 ч., точно в 8 ч., той вече беше изчел вестника, знаеше новините, знаеше повече от всички други.

- Разкажете ми за срещата ви с принца, принц Херман фон Саксен, за когото се омъжвате.
- Аз не знаех, че е принц. Срещнах един много мил, млад човек, който много се погрижи за мен. Може би най-простото нещо е да родиш едно дете, но аз не можах. Седем години не можах и бях страшно натъжена по този въпрос. Тогава той много се загрижи за мен и един ден...много личен въпрос е това.

Един ден си почивах, защото пак бях загубила дете, и един монах ми каза: „Трябва да построиш черква и аз тогава ще се моля за теб, и ти ще имаш дете”. Знаете, на един удавник като му подадеш сламка, той се хваща за нея. Тази идея, че, ако аз построя черква, молитвата ми ще бъде чута и ще мога да имам дете – това за мен стана абсолютно задължителна програма. И накрая построих тази черква.

- Къде? Къде направихте църква?
- В моя дом. По онова време живеехме в един дворец и стана, осветихме черквата и на следващата година родих здраво дете.

- Имате всъщност общо 4 деца?
- Общо четири деца имам, да.

От години принцесата дарява на България медицинска техника и дори произвежда своя собствена минерална вода, като част от печалбата отива за църквата ни в Берлин.

- Ние бяхме душевни бездомници. Сега вече не сме.
- Много лично е, но как се чувствате, когато влезете в българската църква?
- И там имам един дом. Там се чувствам, където трябва да бъде един човек от България. Поне от време на време в годината да има едни минути, в които той е сам с Господа, няма нужда да изкриви нищо, няма нужда от стратегия, няма нужда от някакви други страхове и опасения, а може чисто и просто лично да се яви пред Бога и да бъде честен към Бога, към себе си, да си даде сметка- какво съм правил, какво трябва още да направя, добре ли го направих, сбърках ли. Това е моментът и това е мястото.

Като отивам в България, първата седмица се радвам. Първо си виждам приятелите, после си купувам сирене, лютеница, чубрица.

- Наистина ли не можете без лютеница?
- Наистина. Първата седмица се радвам, ям любимите ястия, виждам любимите приятели, и след това започвам вече малко да забелязвам някои неща -  хората как са нелюбезни един към друг, в магазините как се блъскат, как се затварят вратите пред носа ти, как мъжете те изблъскват пред асансьора.

Аз един път исках да направя един виц – един мъж ме бутна, искаше да влезе преди мен, и аз му отворих път и казах: „След вас, госпожо”, защото мислех, че той нещо ще се сети.

- Не се сети?
- Не, здраве да е.

Отец Юлиян:

"Младите хора, те винаги си остават българи. Това го имаше в старата емигация, като дойдох в началото – този феномен за мен: „Не, няма да се върна вече никога там”, свързано с предишния период от време в България".

- Комунизмът, социализмът?
- Точно така. Но, когато се случи това и станахме към 65, изведнъж, не можеш да избягаш от корените си.

Д-р Петър Маджуров:

"България е един романтично, в розово обгърнат, детски спомен, който е все още тук, налице, но с годините се отдалечава все повече и все повече. Любимият Пловдив си го спомням най-вече с едно безгрижно, безоблачно детство, с много игра, с много приятели. Аз прекарах целия си съзнателен живот в Пловдив, следвал съм в Пловдив, започнах и работа като неврохирург в Пловдив, така че – хубава е България, хубава е".

- Искате ли нещо на своята майка да кажете през нашата камера?
- Мамо, дръж се, бъди здрава и скоро да се видим пак.

Роза Михайлова:

"България е, какво да ви кажа, едно късче от рая, както казват навсякъде, за съжаление не добре гледано, и по-хубаво небе, по-хубав въздух, по-синьо е всичко. Е, на мен ми е по-мила всъщност".