Владимир Каролев: Връзката с децата ми е много силно емоционална

Връзката със сина ми и дъщеря ми е много силно емоционална, каза в предаването „Тази събота” Владимир Каролев. Какво още споделиха те за себе си, за финансовата кариера на Александър Каролев в Лондон, за работата на Виктория Каролева в Париж, за тениса, конната езда и интелектуалното любопитство, вижте в интервюто на Жени Марчева:

Жени: Добро утро и честита Коледа. Сигурна съм, че познавате Владимир Каролев и като икономист и като политик. Познавате го и като изключително страстно спорещ човек, който може до крайности да отстоява позициите, които заема и да не се предава и никога да не пада по гръб. В следващите минути ви предлагам да видите един друг образ на Владимир Каролев – този на баща на неговите две пораснали деца, които вече са тук заедно с мен тук в студиото: Александър и Виктория. Честита Коледа, много ми е драго да ви видя. Как сте семейство?

Владимир Каролев (ВлК): Благодаря за поканата.

Ж: Добре сте дошли.
Александър Каролев (АК): Благодаря, благодаря. Превъзбудени сме покрай празниците. Събрали сме се. Нямаме чак толкова много възможности да сме заедно.

Ж: Сега на Коледа сте заедно. Какво си пожелахте на Коледа?
Виктория Каролева(ВК): Здраве.
АК: Ами здраве. Да, най-обичайния отговор. Аз да кажа време, но времето за съжаление не може повече да получиш, но дай Боже да сме по-здрави и да имаме възможност да се оползотворяваме с времето.

Ж: Малко време бих си откраднала. Владо?
ВлК: Здраве и разум.

Ж: Здраве и разум. Междувпрочем да попитам децата ви до колко годишна възраст вярваха, че има Дядо Коледа? Владо и майка ви подхранваха ли ви тази илюзия или ...
АК: Мисля, че с нея в една година, по едно и също време разбрахме, т.е. тя имаше доста по-малко време да вярва в Дядо Коледа.

Ж: Как, как разбра Вики, че няма Дядо Коледа?
АК: Аз доколкото си спомням, просто ми казаха.

Ж: Може ли такова нещо?
АК: Просто седнахме и ни казаха.
ВК: Какво искате за Коледа? Да ходим да ви го купим ли. Не знам какво беше.

Ж: Е, наистина ли?
ВлК: Не си спомням наистина, така, но по-скоро се доверявам на тяхната памет.

Ж: Убихте Дядо Коледа.
АК: Да, аз имам някакъв тежък спомен в главата, че е било внезапно. Просто ми казаха.

Ж: Ето и травма.
АК: Със сигурност.

Ж: Какъв баща беше, Владо?
ВлК: Аз още съм.

Ж: Защото те са пораснали и те са си твой деца завинги, така е.
АК: От къде да започна? Много мултифункционален. Той винаги е много работил, от както се помня, включително и до ден днешен, но винаги намираше време за нас. Дали да ни заведе някъде с майка ни, дали да ни даде някой урок по възпитание. Винаги е бил, ще използвам една банална фраза „строг, но справедлив”.

Ж: Добре, Вики?
ВК: Да, и аз съм на това мнение. Нямам лоши спомени от детството ми. Винаги баща ни ни е възпитавал по най-добрия начин нищо, че както каза брат ми, понякога не е бил с нас, но майка ми е била винаги до нас, но и двамата ... (смях, след показана снимка) Да, това съм аз. Много смещна история. Тате, разкажи за най-дебелото бебе родено в тази болница.

Ж: Само преди баща ти да вземе думата да кажа на нашите зрители, че те наблюдават уникална ситуация. Владо Каролев не е говорил, според мен, цели три минути, което е ситуация наистина достойна за завиждане. Историята с Вики?
ВлК: Историята е следната. Вики се роди, когато аз бях студент в Канада през януари 93-та година и това е една снимка. Тя е на няколко месеца. О, Боже! Младият Крал Маркс.

Ж: Тук малко на Шекспир приличаш.
ВлК: И всъщност две неща са много интересни в раждането. Първо, че тя се роди и те я сложиха на една маса и на нея бяха сложили, нарича се чарт, очертанията с най-различни линии на детето и тя беше извън всякакви линии. Беше близо 6 кг.

ВК: Пет и петстотин.
ВлК: Да.

Ж: Счупила е всички калъпи.
ВлК: Да. И второто нещо. Това беше времето, когато нямаше интернет и телефонните разговори бяха доста скъпи, особено за студенти на стипендия и аз се обадих на моите родители. Първо на баща ми, защото реших, че той повече ще се зарадва. Имаш внучка. Кръстихме я на прабаба ти Виктория и защото неговата прабаба е англичанка . И той вика „Честито, обаче моята праба се казваше Вирджиния”.

Ж: Вики съжаляваш ли, че не си Вирждния или...
ВК: Не, като цяло доста си харесвам името. И в чужбина е много харесвано име и аз много си го харесвам. Така, че благодаря ти, тате за тази грешка.

Ж: А за Сашо. Той е роден в, как да кажа, в знаковата за най-новата ни история година 1989
ВлК: Малко преди да се случат нещата.

Ж: Да, малко преди събитията. Отделяше ли му време? Грижеше ли се за него?
ВлК: Аз, всъщност, най-малко работа съм имал до 91 г. За съжаление, двете години след това, следването, бяха изключително тежки. Толкова не съм учил през целия си живот преди това. Това бяха много тежки години. И културен шок. Пак от Руска гимназия знаех пасивен английски, но активно там научих.

И всъщност, когато той се роди, докато замина за Канада, доста време отделях, защото бях научен сътрудник в един институт, който, баща ми Бог да го прости беше старши научен сътрудник, казваше един виц, че н.с. било нищо съществено, а ст.н.с също било нищо съществено. Не е точно така, но наистина имах много големи отпуски. Тогава бях народен асистент в институт „Карл Маркс” и живеехме съвсем близо в Дървеница така, че тогава съм отделял най-много време. Те се малко снизходиелни към мене, но Сашо ще каже, аз наистина работех много и не им отделях много време.

Ж: Сега, грях усещаш ли за това?
ВлК: Ами, не го наричам грях, но виновен съм. Можех по-малко. Факт! Но не може да се върне това нещо.
ВК: Е, недей, де, недей.

Ж: Кажете, че му прощавате.
ВК: То няма за прощаване.
АК: Всичко в този свят има и плюсове и минуси, значи с ръка на сърцето не мога да кажа, че го е нямало. Да, нямаше го повече, може би повече от средно статистическия човек, но не може да се каже, че го нямаше. Въпроса е, че когато го имаше допринасяше за семейството.

Той заедно с майка ми имам чувството, че ни възпитаха наистина по най-добрия възможен начин. Защо? Защото от малки ни даваха възможност сами да взимаме решения. От малки ни казваха и ни напътстваха какво е правилно, какви нарушения по какъв начин трябва да се взима, какво трябва да се има предвид, но ние сме тези, които взимаме решенията.

И наистина от много, много малки така ни научи и честно да ви кажа в момента съм много щастлив, че така е минало нашето детство и че сме имали възможност да преминем през това нещо. Защото много мои приятели и нейни приятелки за пръв път се сблъскаха с това да взимат свои собствени решения. Като завършиха или като заминаха в чужбина и така нататък. Докато ние от малки го имаме това нещо като качество бих казал. Всяко зло за добро.

Ж: Така е. Сашо, ти си на 26 нали така?
АК: Още два месеца, да.

Ж: Вики, ти на 22.
ВК: След един месец 23.

Ж: Супер. Владо, когато, защото това са твоите пораснали деца наистина. Когато отлетяха от семейното гнездо, изпитваше ли тъга? Беше ли ти мъчно? Липсваха ли ти осезателно?
ВлК: Липсваха ми, но не знам сега дали ще прозвучи, да не прозвучи небащински, но ... С една дума те бяха много самостоятелни като деца. Сега ще го разказвам малко по пространно. Освен това, аз винаги съм знаел, че най-вероятно ще отидат да учат в чужбина.

Поради, което навиците, които си бях изградил...Примерно аз имах един навик, когато се прибера вкъщи някой път са спели, друг път не, така че със сигурност го помнят този навик - но отивах да ги видя. Те живееха в една стая един срещу друг с две табели: на едната пише Алекс като на американска кола, а на другата Вики.

Винаги отивах да ги видя, ако спят, да ги прегърна и целуна. Да си кажа няколко думи с тях. И когато те заминаха, това много ми липсваше особено Сашо като замина, защото логично Вики си остана. Но така да съм честен: Много да съм плакал, да съм бил глава в стената – не съм. Връзката ни е много силно емоционална между нас мисля, но независимо къде съм аз или къде са те, тя ще си остане.

Ж: Така ли е?
АК: Напълно съм съгласен.

Ж: Хайде, малко повече за вас. Вики, ти си на 22, но работиш за ЮНЕСКО в Париж, нали така, и в същото време имаш страшно силна страст по конете. Два пъти си републиканска шампионка по езда.
ВК: Да, по скачане на препятствия.

Ж: Как ги съчетаваш тези две дини.
ВК: Всъщност аз в ЮНЕСКО вече не работя. Сега в петък ми беше последният работен ден и историята там беше, че отидох лятото да правя стаж и наистина много добре се получиха нещата и им трябваше човек да работи за Управителния съвет и за генералната конференция, които се състоят в ЮНЕСКО - двете най-големи събития.

Ж: Впечатленията ти от Ирина Бокова.
ВК: Просто много интелигентна, един страхотен дипломат.

Ж: Но е желязна лейди? Държи нещата в ръце.
ВК: Да, наистина просто е модел за следване за всяко едно момиче и най-вече това, че тя се опитва да защитава, как се казва сега това...

Ж: Кажи го на английски. Ние ще те разберем.
ВК: Ами, за джендър екуолити. За момичетата, за образованието на момичетата в цял свят, равенство между половете. Майка ми и баща ми, човек до който наистина съм се докоснала, е един невероятен модел за следване, просто нямам думи.

Ж: А страстта по конете Владо ли я запали или?
ВК: Ами не.
АЛ: Моето Лего. Аз да бъда честен. От там започна, ще ти дам ти да разкажеш, но тя между другото не е съгласна с това нещо.
ВК: Да, аз не съм съгласна.
АК: Аз съм почти сигурен, че така се случи. С Вики, моите приятели много често ми се подиграват, но с Вики много често си споделяхме играчките т.е. тя играеше с мен, когато си играех с легото и после аз ходих да и помагам с куклите.

Така, че тя като идваше да играе с моето лего, винаги си отделяше кончетата и винаги си ги взимаше отстрани и честно да си призная малко ми пречеше да си строя аз нещата, но тя си взимаше кончетата и си играеше подреждаше, скачаше си и според мен от там започна всичко и вече тя ще доразкаже.

Ж: Много ми е любопитно ти с куклите какво правеше обаче?
АК: Поддържаща роля. Не съм искал да водя точно в тези игри, но имам предвид, че споделяхме с нея тези моменти и си играехме заедно с всички играчки, които имахме.

ВК: Ами моят спомен, всъщност всеки път, когато някой ме попита този въпрос. Моят първи спомен е, че на един рожден ден на един мой съученик на конната база „Аспарух” и от там ни качиха на коне и много се запалих, но всъщност сега като се замисля, имах една приятелка от детството, която всъщност ни беше семейни приятели, Александра Арабаджиева и си спомням, че тя всъщност беше първата, която ме качи. Имаше хафлинггер, едно такова конче туристическо, и си спомням всъщност, че наистина от там тръгнаха нещата и след това мисля, че беше този рожден ден и от там е история.

Ж: Тук да кажа, че в лицето на Сашо тенисът е загубил надежда. Между другото зрително малко приличаш на Григор Димитров с брадата. Има, има нещо. Ти обаче зарязваш тениса, отиваш обаче в Лондон и имаш супер успешна финансова кариера в момента.
АК: Благодаря! Надявам се, че съм тръгнал по пътя към успешна финансова кариера. Тенисът винаги е бил моя страст. Може би с годините по-малко и по-малко, но играя от много малък. Започнах да играя тенис, мисля, че баща ми избра моя начален спорт да бъде тенис. Аз не бях сигурен дали тенис ми се играе или футбол ми се играе.

Ж: Защо тенис - защото е аристократично, защото е готино?
ВлК: По-много причини. Първо тенисът е много социална игра. И ако се научиш да играеш сравнително добре, може да направиш много контакти. Второ, ние сме семейни приятели с един от зетовете на Малееви като Жорко Стоименов, който е един от менторите на Гришата и всъщност знаех, че мога да го заведа да играе на добро място. Треньорите бяха от школата на Малееви. Първа беше самата Юлия Берберян.

АК: Да, тя ми беше първа треньорка. И то за много години и с много добри впечатления от цялата тази подготовка бях останал, но просто с годините, не съм сигурен точно как да обясня, но станаха други приоритетите, започнах да се...
ВлК: Аз мога да ти помогна. Защото си спомням сълзи по едно време.

АК: Това помагаш ли ми или...
ВлК: Ще ти кажа защо. Сашо беше добър включително е печелил турнири, не първа категория. Не знам, в десетката беше по едно време?
АК: В десетката – не си спомням. Двайската. по-скоро.
ВлК: Но, аз си спомням един турнир в Русе, на който спечели или стана втори. И се заговорих с други родители и се оказа, че той е единствен, който ходи на училище. Всички други не ходеха на училище. И аз като се позамислих малко. Върнах се говорих с Юлия Берберян и тя ми каза: „Да”...

Ти беше 4-ти или 5-ти клас тогава ...”Ако мислиш, че има някакъв шанс, може и да е късно вече, но ако мислиш, че Сашо трябва да преследва професионална кариера, трябва да го спреш от училище”. За мен беше абсолютно невъзможно. Даже си спомням, че водих разговор с него и му обясних, че познавам много, и то от малка България, лекари, инженери, финансисти и всякакви, а тенисистите са 50 или 100. След това, след една година, ти беше 6-ти клас май, беше на обучение на тенис.
АК: В Щатите. Шести клас заминах.
ВлК: В Щатите заедно с един негов приятел и от там с много добри впечатления бяха треньорите му. И говорихме ти евентуално да останеш там, но решихме, че е по-добре да...

Ж: Хайде свобода. Правете каквото искате, ама свобода: тенис – никакъв тенис.
ВлК: Не, не, не. Той си играеше до преди да замине за Англия, но ако той беше натиснал и беше казал: „Йок, искам да отида в тенис академия” аз и майка му щяхме да се съгласим. Но аз с спомням, че водихме този разговор и мисля, че ти тогава се съгласи, че ученето е по важно от спорта.

Ж: Сашо, ти сега съгласен ли си избора на баща ти?
АК: Да, замислих се малко преди да отговоря, защото винаги имам едно на ум какво щеше да стане. Но обективно погледнато бях сравнително добър на национално ниво, може би само до 10-12 години, но след това децата, които ми бяха колеги и които малко или много спряха да ходят на училище, ме биеха и вече леко започнах да си сменям пътя.

Ж: Моля ви, съгласете се с мен да зарежем на финала, защото времето изтече, и конете и тениса. Любовта? Кажи ми моля те как съобщи на баща си, че ще се сгодяваш.
АК: Ами, аз не съм му съобщил, че ще се сгодявам. Аз му съобщих, че съм се сгодил.

Ж: Аха. Супер, супер. Идеално.
АК: И в интерес на истината и съжалявам, че ще го повторя това, но това се връща директно в начина на възпитание . Защото аз бях сигурен, че дори да водя разговор с него, неговият отговор щеше да бъде: „Ако така си преценил, така направи.”. И аз така бях преценил и така направих. И мисля, че никой от моето семейство, един единствен приятел, който след това ми се оказа кум, само той знаеше, че аз съм предложил на съпругата ми.

К: Е, аз
АК: Мисля, че в последствие.
ВК: Аз не знаех, но ти беше дошъл в Швейцария на гости и ми беше казал, че най-вероятно. Така, че не се знаеше, но се знаеше.

Ж: Чакай сега версията на баща ти.
ВлК: Ти беше като гръмната. Трябваше да те снимаме.
АК: Абсолютно.
ВК: Не бях като гръмната.
ВлК: Сашо се върна през пролетта мисля, че беше 2012 г. отидохме в един ресторант в района на библиотеката, седнахме и той взе ръката на Валя, а с другата държеше нещо и каза „Ние се сгодихме”. Аз това си го спомням много ясно. Вдигна го това нещо и това беше, по англосаксонска традиция, годежният пръстен. Ти и майката ти стояхте срещу мен с ей такива очи.
ВК: Ама, аз се правех. Аз знаех.
АК: Не, мисля, че дойде като изненада.

Ж: За Сашо добре, а в любовта на Вики бъркаш ли се? Треперят ли пред теб потенциалните женихи или?
ВлК: Никога не съм се бъркал в личния живот.

Ж: Деликатен е?
ВК: То сега няма и къде да се бърка, но никога не се знае.
ВлК: Не само съм деликатен, а и те по някой път с право ме, специално Вики, с право ме...обвинение – не знам дали не е силна дума. Аз не звъня много, не пиша писма. Едно време моите родители, Бог да ги прости, много обичах да ходя по детски лагери и съм ходил страшно много. Никога не съм им писал писма. И като се прибера, те нали си говорят, ама на Пенчо, ама на Иванчо, ама на Драганчо пратил писмо. Викам - „Майко, за десет дни съм в Говедарци или на Искър, какво да ти пиша писма”.

И сега е така много рядко им звъня като са в чужбина. Сигурно е недостатък, но това е пак...аз не случайно съм либертарианец. Аз мисля, че те имат и генетично, и възпитание първите години, такова което сме вкарали в тях две каси, които за мен са много важни за човек.

Едното е желанието сам да взимаш решение и да носиш отговорност с последствия от решението и второто е любопитството, само че интелектуалното любопитство, не клюкарското любопитство. Защото, ако не си интелектуално любопитен, нито четеш книги, нито ще се образоваш и в един момент ще кажеш „В живота не ми върви, а всъщност точно тези две неща”. Ако не поемеш риск, ако не носиш отговорност от своите действия, ако не си интелектуално любопитен, тогава в живота нищо няма да върви.

Ж: Хайде позволи ми на финала аз да проявя любопитство: Готов ли си да станеш дядо?
ВлК: Готов съм. Не знам дали Сашо и жена му са готови или пък Вики.
ВК: А, Вики – не!
АК: Татко – става ми се. Скоро, но не още. Това ми е дипломатичният отговор.

Ж: Прекрасни сте като семейство. На финала наистина: Казвате ли си един на друг, че се обичате.
АК: Да, казваме си.
ВК: Да.
ВлК: Да, но това не е толкова важно. То се чувства. То е в нас и си се чувства Когато сме заедно то се чувства.

Ж: Много ви благодаря за този разговор. Прекрасни коледни празници ви пожелавам и повече мигове да сте заедно, въпреки, че Владо не ви пише писма.
ВлК: Нито се обажда. Сега покрай Вайбър и Уатсап, по-често. Факт!
Ж: Добре. Благодаря ви. Светли празници.