Известният скулптор, художник и бивш министър на културата Вежди Рашидов прие в ателието си водещите на предаването „Тази неделя“ и сподели откровено моменти от детството си, съдбата на сирак, отказа си да е доносник, дните на Възродителния процес, болестта и бъдещето.
- По какво се различават твоите ръце от ръцете на един хирург?
- Скулптура не се прави с мускули и сила, а с върха на пръстите. Върхът на пръстите са най-нежната част на човешкото тяло – уникално място за поемане и подаване на информация. Така че скулптура се прави с върха на ръцете. И, разбира се, когато се бие камък и бронз, малко трябва някой мускул, да не е човек съвсем слаботелесен. Иска и усилия, разбира се. И чиста хамалогия, чист миньорски труд. Иначе радостта накрая е голяма, защото правиш някаква глупост и след това се кръстиш пред нея като икона. Уникален занаят.
Кандидатствах в художествената гимназия навремето и ме скъсаха първата година. И се записах минна електромеханика в Мадан. От 14 предмета имах 13 двойки и една шестица... по пеене. Съвсем сериозно го говоря това – аз имах много хубав глас и имитирах всички певци и актьори. От Константин Коцев до Парцалев – всичките ги имитирах.
Аз пораснах в гримьорна и при художника на театъра. Моята майка (Кадрие Летифова, бел. ред.), преди да има Димитър Димов, създаде Кърджалийския театър. Има до днес 300 записа в радио „София“. Аз ги имам всичките, извадих ги. Уникалното е, че на 32 години момиче има 300 песни, 300 текстове. Уникална памет е била. Беше изключително красива жена – синеока, руса, много хубава, за разлика от мен. Тя непрекъснато пееше. Аз не я помня да не пее – седи в кухнята и тананика, пере и тананика. Уникален човек. Така я помня. Едно много красиво момиче. За щастие и за нещастие, млада почина. За щастие пък я помня само млада.
- Тя умира в катастрофа, нали?
- Да. Катастрофира с един ЗИЛ и умря в ръцете ми. Аз имах един лош късмет. Баща ми, майка ми и брат ми умряха буквално в ръцете ми. Бях сам и някой трябваше да ме храни, да ме пере, да ме чисти. На 10 години останах сирак.
- На какво те науча сиропиталището, какво помниш?
- Сиропиталището е една школа, все пак. То е така като тип малък затвор, ако трябва да го оприлича – то са едни телени огради, когато те пуснат събота и неделя – излизаш... Биехме се, трепехме се, карахме се и затова една малка част, ако хванат правия път, ставаха лекари, инженери и се образоваха. По-голямата част ставаха контингент на Казичене, ТВУ-то.
- Кали ли характера ти?
- Характера ми кали, но най-важното – не можа да промени в мен най-важното. Целият ми живот мина да бъда честен човек – ужасна игра е това. Понякога съжалявам, казвам си: „За какво ми беше всичко това?“. Честността е свързана с чувствителност и професията ми е свързана с тази чувствителност. Това е материалът, с който работя – чувствата. Не можах да изляза от емоционалността, от чувствителността и това беше вечната ми битка.
Навсякъде по света има завист, но тук е начин на живот. Защото не се научихме като народ никога да кажем добра никога дума за другия. За казана, както има добра приказка, и Бойко (Борисов, бел. ред.) я разказва напоследък. Това няма да ни направи големи. Ние сме винаги комплексари пред света и това е тъжно, не защото сме бездарни, а защото сме тежко комплексирани, това ни дърпа назад.
Странното е, че аз съм единственият, който е отказвал да стане доносник. Имам документи, които мога да покажа, където ясно, точно е казано: „Категорично отказва да сътрудничи на органите“. И си спомнят как ме биеха в Ботевград да ме карат да ставам ченге.
Не вярвам на тези, които казват: „Бе времето беше..., принудиха ни“. Не! Ставаха, за да си направят кариера и на нещастието на другите хора градяха своето щастие. Това е нечистоплътно, това е непочтено. Не можах да бъда член на БКП, не можах да стана на Държавна сигурност, не можах на ГЕРБ, не можах на ДПС, не можах на БСП. Ще си отида прост художник.
- Кажете ни за онези години по време на Възродителния процес.
- Дълъг е разказът, много е дълъг. Жури бях на едно биенале и на 28 – 29 декември се прибрах. Тогава ми казаха, че баща ми плаче и ме търси от Кърджали. Обадих се и му казвам: „Тръгвай за София“, той отговаря: „Не мога да изляза от Кърджали, не ме пускат“. Имах една лада комби, тръгнах с нея за Кърджали. И наистина вече имаше танкове и бариери по изходните села – Паничково, Мост – селата, където свършва Кърджалийски окръг – бариери, полиция – нито навътре, нито навън.
На 1 януари започна от Кърджали и обадих се на Георги Танев, първия секретар, все още бях популярен, известен, пуснаха ме. Но качих баща ми. На излизане казаха: „Вие може да си отидете (аз имах международен паспорт, беше в джоба ми, с него бях), но той не може“. Питам: „Как не може баща ми?“ – „Не може!“. Търсих Георги Танев, не ми вдигна телефона и вечерта тръгнах по едни коларски пътища с баща ми, който до София не спря да плаче. И все едно и също повтаряше, милият, светла му памет: „По-добре при теб да умра, отколкото тук“. Такива разкази.
- Сега, Лютви Местан иска признаване на турското малцинство.
- Говори глупости Лютви Местан.
- От ВМРО му казаха, че е заплаха за националната сигурност. Ти на коя страна си?
- Аз съм за българската страна. Всеки, докато е гражданин на тази държава, демократична, е български гражданин и има свещеното право да бъде от произход какъвто си иска. В момента, в който не е съгласен с политиката или с държавата, толкова е демократично, че си вдига багажа и заминава другаде, където плаща данъци и става друг гражданин.
Със съдбите на хората не бива да се играе така. И това са тъпи политически игри. Ако това предаване с вас го правихме от Кърджали, щяхте да видите как добре живеят българи и турци – този проблем не съществува между обикновените хора.
- Каза, че не си член на никоя партия, но през последните 10 години, дори малко повече, сте рамо до рамо с Борисов. Кажи ни какво научи от него за политиката?
- От него нищо не съм научил за политиката, но научих, че той е добър политик. И това го разбрах аз, не беше нужно Бойко да ми го казва.
- Какъв беше Борисов преди и какъв е сега?
- Борисов преди и сега е симпатяга, одъртя малко като мен, внучета гледа, но Борисов беше едно много чаровно, хубаво момче.
- А той научи ли нещо от теб?
- Научи, че освен Азис, има и още нещо в културата и това не е малко, все пак сме ходили на театър заедно и сме гледали дори и „Хъшове“. Бяхме 5 – 6 пъти. Единствено на опера обещах на Карталов (Пламен Карталов, директорът на Софийската опера и балет, бел. ред.), че ще го заведа, но като знаеше, че „Пръстенът на нибелунгите“ е 5 часа и... ставаше трудно и не дойде. А той и много сладко го правеше, вика: „Абе, имам едни срещи после тежки...“ И го разбирах – пет часа за премиер е много време.
- Борисов от години рисува. Знам, че прави копия на шедьоври, на известни картини. Виждал ли си го как рисува? Давал ли си му съвет?
- Не знам дали Борисов рисува и прави копия. Свири на китара и по-лошо. Не знам какво рисува Борисов, но Борисов рисува добре картите на пътищата, картите на комуникациите. И това не е смешно. Този човек е заложил на инфраструктурата, което наистина събужда определени окръзи. Ако направи магистралата до Видин, Видин ще си стъпи на крака, защото ще се събуди и бизнесът. Неслучайно Хитлер преди да започне войната е направил пътища на Германия.
- Промени ли те властта?
- Не, властта ме разболя. Аз влязох здрав и излязох много болен.
- Премина през много тежка битка с рака, страх ли те е от смъртта?
- Страх ме е, разбира се, от смъртта. Страх ме е определено. Кой не го е страх? Аз съм виждал смъртта с очите си, а последния път го преживях. Аз бях на ръба да си отида, върнах се с 30 кила по-малко, с рухнала имунна система. Ако Всевишният ми е дал шанс, ще продължа.
- Кой беше до теб?
- Е, доктор [Снежана] Бахарова – най-скъпото джипи на света – съпругата ми. Ние заедно живеем, както се казва, по-скъпо ми струва, отколкото да платя еднократно. Това е на шега, разбира се. Изключителен човек. Ако нея я нямаше, нямаше да съм жив.
- Бил си и беден и богат. Кога си бил по-щастлив?
- Богатият е Цветан Василев и КТБ. Аз съм само спонсор.
- Добре, грубо казано – живял си бедно, живееш сега по съвсем различен начин...
- Сега живея какво? В края на живота си успях да си направя къща с ателие. Мечтал съм цял живот, но само преди 15 години ателието ми беше с една мивка вътре и нямаше и тоалетна. Тогава никой не ме пита как живеех.
Един скоро ме пита: „Как изкарваш пари?“ Дай да го обясня и на вас, да няма тайни. Направих за една година и половина пет изложби акварели, произведох над 300 акварела. Цената беше между 2000 и 4000 лв. От тези 300 продадох 70 акварела. Едни други 50 не ги броя, защото всичките пари ги дарих на детската онкология в ИСУЛ. Акварелите ми от Германия.
Направете сметка по 3000 лв. 70 акварела са 210 хил. лева, нали? Ей така си вадя парите, ако някой много го интересува. Разбира се, че си ги вадя с труда. Разбира се, че не ми е лесен трудът и разбира се, че направих марката „Вежди“. Името ми продава вече. Ти и Пикасо това казва: „Над 50 години работих за Пикасо, сега Пикасо работи за мен“.
- Къде се чувстваш по-добре – в Хасково или в Париж?
- И на двете места. И там ме обичат – и в Париж. Предвид, че направих опит да емигрирам. Две години живях в Париж без да знам и езика, нищо. И там ми тръгна.
- Защо не продължи живота си там, в Париж?
- Защото съм тъпанар. Пълен глупак.
- Кой е твоя шедьовър?
- Ами, много е тъпо, но ще го кажа, то си е клише - синът ми е моят шедьовър, защото си ми е моето момче. А сега си има много шедьовърчета малки, такива, дето се размножават напоследък – това са ми внучетата, внучките.
Още малко искам да съм жив и здрав. Имам малко дълг към приятелите си. Към моето семейство аз съм направил много. Искам да направя така, че да се събера хората, които обичам.
Забравих в този живот на 67 години да кажа, че обичам някого. А това е много важно да се научиш да го кажеш, защото със всичко останало няма никакво значение.
Вижте целия разговор във видеото:
