Един българин, обичан много от своите ученици, пострада тежко в началото на годината. Треньорът по бокс Красимир Чолаков получи тежък инсулт, но успя да премине и през това изпитание и в момента не просто обучава в залата, но и сам се завърна към тренировките. За силата на духа и борбата да оцелееш, въпреки всичко - разказва Полина Гергушева.

20 май, сряда. За треньора по бокс Красимир Чолаков това е ден като всички останали. Ден, който той прекарва в залата.

От тази боксова зала започва успешната му кариера. С усилен труд, лишения и тренировки боксьорът в категория 48 килограма постига небивал успех за страната ни - Краси Чолаков грабва световната купа през 87-ма година, печели и множество медали от европейски първенства.

Това място той нарича свой дом. Там прекарва по-голямата част от живота си - отново там и за малко не го губи.

На този ден Краси Чолаков не започва своята тренировка. Още по време на загрявката всичко около него сякаш спира. Кръвта нахлува в мозъка му, но по непознат начин за боксьора.

„Абсолютно помня всичко от първата секунда до края. Мислех си защо ми се случва това, защото то ме парализира първо. Второ спрях да говоря. Не можех да си изкажа мисълта като говоря, махах само с ръка. Поне 2-3 дни не можех да говоря. Сега вече мога да говоря малко повече, така ми се струва. Забравил съм как съм говорил преди. Единственото нещо - защо на мен? Това ми беше първата мисъл защо? Никога не съм го заслужавал това нещо. От известно време не сънувам”.

- Не сънуваш. Защо според теб?
- Не знам.

- А преди какво сънуваше?
- Залата.

- А сега не.
- Не.

Неговата половинка Ани го успокоява. Тя е неотлъчно до него по време на възстановяването.

„Всичко ми мина като на филм, всички мигове, които сме изкарали заедно и просто и не исках да повярвам, че въобще е възможно да ни се случи. За части от секундата на хората им се променя живота на 180 градуса”, споделя Ани.

Следват месеци на неуморен труд, рехабилитация, скъпи лекарства и вълна от хора, които им помагат. До момента, в който 7 месеца след инсулта Краси е отново в залата. Там, където принадлежи. Тренира и обучава.

„Първите 6 месеца много усилено работихме, два пъти на ден сутрин и вечер по два часа рехабилитация, отделно логопед идваше по веднъж, два пъти седмично, наш приятел друг правеше терапия. Много хора помогнаха за това да успеем да постигнем такива резултати”, разказва Ани.

Краси казва, че гледа на инсулта като на урок. За пропуснатото време с близките хора и забързания начин на живот.

- Жертвал съм себе си.
- Как?

- Еми като съм се лишавал от някои неща, които другите...те всяка вечер излизаха, аз 10.00 -10:30 часа вечерта се прибирам и си лягам. А те си ходят по дискотеки, по заведения юркат гаджета. При мене нямаше такива неща.

- А съжаляваш ли?
- Ни най-малко. Може би Господ така е рекъл да получа този инсулт. Може да ми е дал някакво послание....да мирясам малко. Да се стегна, да не бързам. В живота бързам, в залата бързам, навсякъде човек бърза. Много малко време имах за семейството ми, защото или на Коледа или на Нова година постоянно бях в чужбина или на лагер.

И въпреки жертвите в името на спорта Краси не съжалявам, а напротив - горд е с успехите си и продължава да се радва на всеки следващ ден.

„Той не се отказа в нито един момент, дори в първите, най-трудни моменти винаги има силата воля да продължи напред”, казва Ани.

„За мен всеки изминал де е щастие. Като Коледа. Всеки изминал ден”, категоричен е Краси.