„За да запазим науката като централен стълб на нашата цивилизация трябва да се промени начина, по който е организирана тя и научните публикации“. Това заяви в специално интервю за bTV Томас Зюдхоф.
Томас Кристиан Зюдхоф е невроучен, чиито изследвания дешифрират комуникацията между невроните в синапсите и нейните патологични изменения.
През 2013 година заедно с американците Джеймс Ротман и Ранди Шекман, Томас Зюдхоф получава Нобеловата награда за физиология и медицина. Отличието им се присъжда за открития, засягаши механизмите на регулиране на междуклетъчните взаимодействия.
Разговорът ни с професор Зюдхоф продължава с критиките и желанието за промени в науката. Те се отнасят до работата на учените и финансирането, за които те трябва непрекъснато да се борят; до научните им публикации и начина, по който те се пресяват; и не на последно място – до списанията, част от които са се превърнали във фабрики за статии със съмнителен научен принос, генериращи колосални печалби и отричащи се взаимно научни изводи.
Как е в науката например — има ли такова нещо като свръхрегулация в науката?
Мисля, че има свръхрегулация и недостатъчна регулация. Има свръхрегулация в смисъл, че ние като учени трябва постоянно да отчитаме абсолютно всичко. Част от това има смисъл. Ако нещо е опасно, то трябва да бъде контролирано и регулирано. Експериментите с животни трябва да следват хуманни насоки. Леченията на пациенти с цел наука трябва да бъдат добре регулирани, защото трябва да има защита за пациентите. Тези неща имат смисъл, но от друга страна има регулации, които нямат смисъл и които понасяме постоянно.
Безкрайни инспекции, регулации за животните, които отиват твърде далеч – те вече не служат за реална защита на животните. На много места, моето впечатление е, че животните са по-добре защитени от пациентите, което намирам за малко смущаващо. Най-лошата част от регулациите обаче в науката се отнася до научните публикации. В науката ние общуваме с обществеността чрез публикуване на изследователски резултати.
Начинът, по който това работи, е, че изпращаме статии до научно списание, а списанието след това извършва проверка на статията, така нареченото „рецензиране“ – предполага се, чрез изпращане на статиите на експерти за оценка. След това мнението на експертите се връща и списанието – редакторите на списанието – решават дали статията трябва да бъде публикувана или не.
Това е идеята – и тя е страхотна. Но няма никаква регулация. Защото, когато аз като учен публикувам статия, трябва да платя на списанието за това. Резултатът е, че сега има хиляди списания – не стотици, а хиляди – в които изпращаш статията си и им плащаш. Списанието се преструва, че извършва рецензиране, но няма доказателства за това. Няма и следа от такова нещо. Те просто взимат парите и публикуват някакви статии. Наричат ги „фабрики за статии“. Те трупат огромни печалби.
Това се превърна в невероятно доходоносен бизнес и в резултат има буквално десетки хиляди статии в уж „рецензирани“ списания, които никога не са били истински проверявани и са просто погрешни. Това е лоша наука, но обществото ги чете и си казва: „Боже мой, това е минало научна проверка. Сигурно е вярно.
В тази научна литература можете да намерите всякакъв резултат, който пожелаете. Няма регулация, който да казва на списанието какво трябва да прави, когато твърди, че нещо е рецензирано. Няма никаква отчетност на редакторите за техните решения. Всичко е абсолютно нерегулирано. И според мен това е грешно.
Мисля, че списанията трябва да имат отговорност да извършват достоверно рецензиране, което е и задълбочено. Ако вземат парите на авторите, те трябва да предоставят услуга, която се казват, че предоставят, а не просто да вземат парите.
И трябва да има отчетност на списанията в техните решения дали да приемат статията или не, защото много често по-добрите списания, по-известните списания, отхвърлят статии с най-несъстоятелни аргументи.
Затова сега мисля, че науката е в криза по отношение на доверието в хората, защото обществеността чувства, че научните резултати, които се публикуват, нямат смисъл. Те стигат до напълно противоположни заключения, неща, които на пръв поглед са напълно грешни — и просто се публикуват и публикуват като „рецензирани“. Така че обществеността казва: „Това не може всичко да е вярно“.
Учените сигурно всички са корумпирани. И не ги обвинявам. Проблемът не са учените. Проблемът е в начина, по който ние като учени сме принудени да споделяме резултатите си.
Има твърде много статии, буквално хиляди, и повечето от статиите, които се публикуват, според мен, не са правилно рецензирани. Трябва да има истинско рецензиране в науката, за да може науката да функционира.
Кой може да направи нужните промени?
Лесно е. Знаете ли, правителствата на различни страни биха могли да имат закон, че ако едно списание твърди, че извършва рецензиране, то трябва да показва доказателства за това, като публикува рецензиите на статиите, като публикува решенията, които се вземат, и като публикува всяка година списък на рецензентите.
С други думи, не е необходимо — не мисля, че е дори препоръчително — да се публикува кой коя статия рецензира. Но трябва да има списък с хора, които могат да бъдат попитани дали това действително е вярно — че за изминалата година наистина са рецензирали статия за конкретното списание. Само тези неща биха променили всичко.
Ще се адаптираме ли към AI, или идва окончателната гибел на човешкия мозък - гледайте интервюто на Виктория Петрова с Томас Зюдхоф:
