27 май е Световният ден на спешната помощ. По този повод журналистът Георги Тошев изкара един ден заедно с един от екипите на „Бърза помощ“.
„Имал съм много вълнуващи срещи, но това, което преживях след 35 г. в журналистиката именно в софийската „Бърза помощ“, е нещо, което винаги ще помня“, каза в предаването „Преди обед“ Георги Тошев.
"Спешната медицина няма аналог никъде другаде поради простата причина, че тя заварва страданието на хората в техните домове. Ти влизаш в дома на хората и този човек в момента е на ръба между живота и смъртта. Това няма как да те остави безразличен. Това, от една страна, е привилегията на „Бърза помощ“, а, от друга – проклятие, с което трябва да се справиш“, казва 26-годишният д-р Димитър Лунд.
Гергана Николова е на 44 г., а от две години работи в "Спешна помощ". Тя е единствената жена, която шофира линейка.
В началото колегите я гледат странно и се чудели защо се е отказала от фризьорството, за да се качи в линейка. Гергана е карала тежкотоварен автомобил.
Двамата разказват, че един от най-тежките случаи е била катастрофа на бул. „Никола Вапцаров“ с пострадали деца. За жалост, едно от тях умира.
„Винаги, когато млади хора са попаднали под някакво страдание, което не е естествено, е тежко. Това няма как да бъде просто един адрес“, споделя д-р Лунд.
„Това е нещо, което не се забравя. Научаваш се да го превъзмогваш и продължаваш напред, за да може да помагаш на останалите“, допълва Гергана Николова.
Д-р Димитър Лунд признава, че изпитва страх. По думите му той е естествена защитна реакция на човек и го има винаги. "Страхът от грешка го има, дори когато имаш много опит зад гърба си. Донякъде може би е полезен, защото те мотивира, държи те нащрек. Важното е да не му се поддадеш", разказва лекарят.
"Коронавирусът ни изненада, но такива епидемии е имало и преди. Ще има и в бъдеще. Никой не беше подготвен, подготвяхме се в движение“, споделя д-р Лунд.
„Това е моята професия, тук съм себе си. Не се чувствам герой. Тази професия ме кара да вярвам в доброто. Не помня неблагодарността на хората, а усмихнатите лица със сълзи на очи, които ми стискат ръката и ми благодарят“, казва Гергана Николова.
