Япония е завинаги в сърцето му. Тя се превръща в негова страст и негова професия. Шеф Петър Михалчев е посещавал страната на изгряващото слънце над 20 пъти. За кухнята, традициите и историята и какво го кара да се връща отново и отново там, с него разговаря Леда Цветкова.

Подобно на самураите и той има своите свещени оръжия, но не мечовете шото и дайшо, а кухненските ножове. Докато за някои готвенето е занаят, за него е призвание. Той е първият майстор на японска кухня у нас – шеф Петър Михалчев. Посреща ни в неговия ресторант, една малка Япония в сърцето на столицата.

– Добър ден шеф Михалчев, благодаря, че ни приехте във вашия дом.

– "Илишай масе" или както се казва – Добре дошли.

На японска кухня започва да се учи в ресторанта на семейство Катано, който е със 100-годишна история. Първо те се запознават с неговите навици и обичаи, а после той с техните.

– Общо взето мислех си, че знам къде отивам, но не. Първата седмица ми беше много лежерно, гледах си кухнята, от време на време нещо правех, те ми бяха подготвили всичко спрямо моите табиети. Сутрин японката Уака Чан ми правеше кафенце, на абсорбатора пушех цигарка, въобще, угаждаха ми. Това беше само първата седмица. И втората седмица семейство Катано казаха "Ела сега, че ми трябваш в кухнята". И като видях 35 килограма сазае, сазае това са техни рапани с много шипове – трябваше да ги изчистя.

Болка, надупчвания, без ръкавица и оттам наистина навлязох в японската кулинария.

Един ден миех само чинии, някъде около 600-700 чинии измих и се прибрах в стойка "Г", толкова бях изгърбен. От този дом, където работи семейство Катано, ме изпратиха при техен приятел, соба мейкър, соба са техни нудли от елда, съседен ресторант. Работих два дни, дойдоха да ме вземат и го питаха сенсея – Как се справя? Добре ли се справя? И той каза: "Добре, добре, но утре ще го боли много ръката". А то защо, соба меши една огромна купа такава, в която се слага тестото и ти бъркаш само с лявата ръка, само с лявата, защото е тежък физически труд, трудоемко е, бъркаш с лявата ръка, дясната седи отзад, защото тя трябва да почива, за да можеш после да ги нарежеш абсолютно еднакви.
При последното си посещение, заедно със съпругата си отиват в град Хирошима.

„Не съм от чувствителните хора, но градът, който посетихме с моята съпруга, Хирошима, Хирошима казват, че географски погледнато преди малчуганът да свърши белята, малчуганът се казва атомната бомба, която е хвърлена на Хирошима, казват, че географски погледнато, това е бил един от най-красивите градове в Япония.

Денят е 6 август 1945 година, часът е 8:15 ч. сутринта. Ясното и слънчево време – Хирошима, оживен бизнес и жилищен район с хора тръгнали за работа.

„Японците виждат 3 самолета и си казват, това нищо не е, само три самолета, те не са очаквали въобще. Бомбата е взривена на 500-600 метра над Земята. Температурата е била около 4000 градуса. Всъщност, това е първият най-страшен експеримент в човешката история, и посетих лично епицентъра на "Малчугана", всъщност разбрах, че съм чувствителен човек”.

Бомбардировач Б-29 изхвърля атомна бомба в центъра на града. След "Малчугана" от Хирошима остава само прах.

„Дано да няма… защото има и втора, дано да няма повече такава човешка глупост. Както си казваме ние на приятелски – спря ми часовника. Останали са около 10-11 сгради, но като паметник са запазили една единствена, строена е от чешки архитект. То почти нищо не е останало от нея.

Това е могилата на хората, на пепелта от хората, която е останала от тях. Те не са погребани, те са събрани на едно свещено място и е залесено от трева и естествено е заградено. От другите хора, които са били най-близко до епицентъра е останала само сянката.
На този ден хората почитат загиналите като оставят по едно шише вода на моста за загиналите, защото хората са се молили, тези, които са оцелели за вода, но поради кръвоизлив е трябвало да не им се дава вода, защото бързо губят кръв и така всеки е викал: "Вода, вода". И в знак на почит сега се оставя по едно шишенце вода”.
За шеф Михалчев следваща спирка в страната на изгряващото слънце е Нагасаки. Три дни след като "Малчуганът" пада над Хирошима, атомна бомба на име "Дебелака" разрушва до основи Нагасаки.

– И след Нагасаки, Оконо Шима или "Островът на зайците".

– Защо Островът на зайците?
– Ами той така бил е залесен, били са пуснати много зайци като камуфлаж, един вид зад тази растителност и тези мили същества са се намирали бази за медицински експерименти на хора военнопленници. Всъщност оттам медицината наистина е научила много, като например човекът колко литра кръв съдържа и не е за по телевизията, да не разказвам другите неща. Медицината бих казал, че е едно от местата, на които се е развила.

Когато за първи път пристига в Япония, за да остане в дома на семейство Киото, трябвало да се докаже като готвач. Решава да вземе всичко важно за перфектната вечеря в куфара си.

– Носих оттук сушени рози и локум от рози. Защото те много залитат по рози. Всякакви неща от рози бях направил. Бях си приготвил различни прахчета. Различни прахчета, които едните са желиращи и другите са набухватели, от третите става пяна… те са много. За тях ти трябва точен грамаж. Златарска електронна везна.

За меджик шугър правих балони с помпата на апарат за кръвно налягане с игла. Това е старият начин, който е. Абокатна игла и се слага топлото топче от меджик шугър и то се надува и става като коледна топка от захар.

Маркучи със спринцовки за кантена. Правех нудли от прясно и кисело мляко. Идеята беше да правя нудли от прясно и кисело мляко с този кантен, а и с тези спринцовки и въобще…Полицаите ми казаха: "Ела, че ми трябваш" и ни напред-ни назад. Един час седя вече, почвам… Няма телефон. Нито си в Япония, нито си в България.

Картончето тогава за първи път го видях. На картончето бяха нарисували пистолет, граната, наркотици и така нататък... Те ми посочиха наркотиците и ме питаха в този куфар има ли нещо от това. Казах: "Ааа, не, не.Тук няма нищо такова... И след още един час дойде една жена, полицайка, с ей такива очила дебели. Започнаха да вадят с двуметрова пръчка всичко от куфара и ги подредиха ей така, акуратно, всичките прахчета, спринцовки, везни.

И се сещам как ги разстрелват на площада и викам къде се забърках, това е краят, всичко ми мина ей така. Много се изплаших, честно, обаче японката мина, започна да рови с нещо такова като за клечки, пипа, гледа мириса, нещо им каза, те ми събраха багажа, те ми се поклониха и ми казаха "Добре дошъл в Япония".