Рибново в сезона на сватбите. Шарените чорапи, шарените кърпи на главите и бялото лице на шарената Гелина. Шарената приказка продължава. Антон Хекимян, операторът Борислав Мавров и монтажистът Митко Лучков разказват историята на Рибново:

Рибново определено не е типичното село. Там продължават да се раждат деца, много. Хората не бягат да живеят в големия град, но никой не бяга от модерното.

Животът изглежда затворен между последните западни баири на Родопите – но половината село е пътувало по Европа.

Рибново продължава да е една особена комбинация между традиции и нрави отпреди сто години и днес. Изобщо за Рибново е трудно да се говори – трябва да се гледа.

„Аз съм Айше- леля на булката, цяла сутрин съм тук, за да помогна, да изкараме чеиза на булката, да покажем на хората какво майка й е събрала през тези години и така.”

Сватбите в Рибново започват с реденето на чеиза. Това не е стая. Всичко – което са събрали майката и бащата на момичето, е на улицата, за да го види цялото село.

- Колко време се събира чеизът?
- Ами, тук виждаме пердета за две стаи, обзавеждане като за две стаи, спалня, ъгъл, библиотечка за телевизор, хладилник, пералня, печка...прахосмукачка, метла....всичко, всичко като цяло, което трябва за една къща се събира”, каза Айше.

Фикрие и Сабри са младоженците. Всичко това е събрано за Фикрие, а тя ще го занесе в дома на Сабри. Единият ден на сватбата момчето ще черпи неговата рода. На другия ден – момичето нейната. Тук е така. Тя е на 17 – той на 24.

                        

- Как се запознахте?
- Ами, в заведение. Виждаме се, ако аз съм й симпатичен или тя ми е симпатична, започваме да си пишем във Фейсбук и смс, взех й номера, говорихме около един месец по телефона и така тръгнахме.

- По различно ли се случват нещата в Рибново в сравнение с големите градове?
- Не, не вярвам. Абсолютно същото си е. Даже мисля, че тук сме по-смели, защото за по 1-2 години и правим брак, а там с години си ходят така. Аз си мисля, че сме по-смели тук.

- Ти не си ли прекалено малка за женене? Как се чувстваш? Кой клас си?
- 10 клас и сега се прехвърлих задочно, а след това ще продължа”

- Ще продължиш да учиш?
- Да.

В чеиза вече няма почти нищо направено на ръка – както навремето. Освен плетените чорапи - майката на Фикрие обаче е успяла да изтъче цедилките за бъдещите внуци. И днес бебетата в Рибново се носят на гръб.

„Ами, малка е ... наистина малка - 17 години кара, обаче искат, ако не я дадем така, ще избягат, а при нас религията не позволява да живеят заедно без брак. Малка е, но пак се радвам, че е потърсена и съм здрава, защото прекарах тежко заболяване, не вярвах, че ще има време да видя как ще ми се ожени някое от децата, но сега съм благодарна на Всевишния, че съм жива и съм между хората и си женя дъщерята...иначе малка е, наистина малка – 17 години кара, но важното е, че се обичат... това е най-важното...и религията не позволява да пречиш на младите, когато се обичат, да ги разделиш и така”, споделя Фикре.

Сватбите в Рибново събират. Затова и сезонът на сватбите тук е зимата. Тогава всички са се прибрали. Жените от полето, а мъжете от чужбина. Скоро след сватбата Сабри отново ще заминава.

„В Германия работих като строител, тук пак- по София, по Дупница съм работил... навсякъде едно и също. Изкарал съм средно образование до 12 клас тук и от тогава вече 5 години само със строителство се занимавам. За мен от тук по-хубаво място няма. Ако имам работа тук, ще стоя тук, но няма и сме принудени да ходим навън. Работим по един месец, прибираме се тук по една седмица и така”, казва младоженецът.

- Разкажи ми нещо. Ти за 24 години какво разбра за живота?
- Много

- Какво?
- Ами, че животът тук не е много хубав. Страната ни е много красива и много хубава. И хората са много хубави, но за да се принуждават хора като мен, аз съм бил на 22 години, да ходят по Германия...просто трябва да си направим сметка къде сме”.

На 24 като Сабри или на 44 като Мустафа – всички са по строителството от Израел до Германия.

„Със строителство предимно, ходим по държавите. Преди 3 месеца се върнах от Израел, преди това бях в Малта, преди това бях в Словакия, работих, по Испания съм ходил...все търсим строителство, работим и това е, казва Мустафа Бинджет.

 - Не ти ли се искаше някъде да останеш?
- Никъде не ми се иска, носталгията е голяма тук почти навсякъде. Даже чувам някои млади хора са си купили къщи тук, някои по Германия, ама пак идват тук, някои по Испания, ама носталгията е голяма. Може би някой иска да поживее няколко години в друга държава и след това на старини да си се върне тук и да си живее спокоен живот.

Докато събират през годините чеиза на булката – повечето жени събират тютюн, а когато става дума за тютюн – дори шарените приказки стават катранени.

52-годишната Фикрие споделя:

„Ами, няма работа. Ние през лятото нямаме, та камо ли през зимата. Я, през лятото къде е народът - по Гърция работим и там за жълти стотинки...цяла нощ да работиш, да береш тютюн за 20 евро. Къде е нашата икономика в България? Кажете ми вие къде е ? Като всичките ни ниви са запустели... и защо ? Защото няма къде да си продадем стоката.

За 20 евро, а нашият тютюн да върви за 3.50лв., гърците идват тук, купуват нашия тютюн за 3.50 лв., а гръцкият тютюн там е 6 евро. Е, кажи ми как да го разбираме ние това нещо ...ето, гледай - всичко е пусто...нашите ниви...защо?

Младежите ги няма тук. Сега през зимата идват за Нова година и айде,  измитат се пак след Нова година, не си знаем къде са децата, къде е мъжът, къде е жената... жената в Гърция, мъжът в Испания, синовете в Англия. Това държава ли е според теб? За мен това вече е един пълен хаос. Принудих се преди 2 години, купих 15 декара земя в съседното село, сях тютюн...

Тя ни е родина, тук сме раждани, тук ни е мило. За нас България си е България, защото и аз съм ходила навсякъде и като стъпя в съседното село и ми се открива всичко пред мен, защото аз тук съм родена, тук ми е мило. Ей така, сякаш там съм била в затвора...тук идвам и всичко ми се открива. Може да съм гладна, но тук ми е мило. Това е”.

Шареният свят на Рибново често се забулва от мрачни разсъждения от спорове за забрадките. Носиите тук са доста далеч от изповядвания в селото ислям. Единственото странно нещо за хората от големия град е, че жените тук продължават традицията.

 - Разкажи ми за носията си.
- Ами това са шалвари, това по тях е ръчно направено. Има шалвари, които не се правят ръчно. Има си такива украшения по тях. Това е софра, тя също е ръчно направена. Тези тук украшения по нея също. Всички са ръчно направени. Забрадката ми също е ръчно направена, и тук. Елекът също е ръчно направен, всичко по него, всички украси, обяснява Къдрие.

Тя е на 18 години. Още не смята да се омъжва. Разказва ни, че нищо не я различава от мисленето на връстниците извън селото.

- Опиши ми живота на едно 18-годишно момиче тук.
- Ами, ходя на училище, излизам на кафе, не знам за другите как са.

- Когато излизате навън, момичета в Гоце Делчев например, с вашите носии ли сте си?
- Някои ходят с нашите си носии, аз лично извън Рибново досега никога не съм била с такава носия. Обичам да ходя с други дрехи. И така ходя.

Понякога и в Рибново има по-различни. И това е Къдрие. По-голяма е, на 23 години и работи в местното кафене:

„От 3 години съм учителка в целодневна детска градина „Светлина” и в същото време работя като сервитьорка на моята братовчедка в кафето”.

- Добре де, не е ли странно, повечето хора биха си помислили, че жена сервитьорка в Рибново май няма?
- Не, не е странно. Имало е и преди мен, ще има и след мен.

- По-затворени ли са хората тук, как мислиш?
- Да. По-затворени са. Дори аз бях по-затворена до преди да отида в Благоевград и да стана студентка. По притеснителни сме и това се дължи на живота тук.

Едно 23-годишно момиче като мен вече би трябвало да е омъжено, да има деца, но аз съм малко по-различна. Не искам, все още. Мисля, че не съм подготвена за това нещо. А другите живеят само заради това: да имат сватба, да ги направят гелина и да имат ето чеиз и такива неща. Но аз мечтая за по-различни неща.

- А, тук не може да правиш каквото искаш? В големия град правиш абсолютно каквото искаш.
- Тук имаш забрани. Там нямаш. Тука си притиснат да казваш, да говориш това, което  другият очаква от теб, а не това, което мислиш, защото, ако кажеш, това, което мислиш, те ще помислят, че нали...Тук трябва да си като тях, за да оцелееш.  Аз съм стигнала до този извод.

Не, не сме по различни, но аз като бях студентка, всички ни приемаха за по-различни като чуят, че сме от там. Имах даже една преподавателка, която каза: „Кадрие, аз много ви съжалявам, защото вие там си нямате ток. И това, наистина, как може, не знам. Всичко си имаме. Абсолютно еднакви сме.

- Да, де, за това, за което си говорим за българи. Теб обиждали ли са те, или, каза, че..
- Имах колеги, които бяха твърдо против нашата религия. И го показваха това чрез отношението си. Не общуваха с мен и моите приятелки, деляха ни. И дори примерно, като отидем на механа или на дискотека, и винаги ние се чувствахме изолирани.

След слънчевата събота в средата на зимата – Рибново се събужда в сняг. Бяла приказка в планината.

Може би е трудно да се разбере защо Рибново е това – което виждате. Сватбите, носиите, нравите и вкопчването – да запазиш всичко от миналото, което те прави част от тази общност.

Защото всяко село наоколо – дори да е с българи-мюсюлмани не е като Рибново. Тук винаги са били по особени. Като Нефие – която ни разказва, че никога не е мълчала, въпреки политическите влияния в селото.

- Защо са притеснителни хората тук?
Нефие: Може би заради затворения начин на живот, защото то не може да живееш тук, до 20 години да не излизаш навън, така са свикнали. Учат си тук и може би началото, когато трябва да общуват, да свикнат. От училището зависи. То от училище и вкъщи. И няма друг начин.

- А хората като са горе в планината, както сме сега тук, казваш 20 години никъде не си излизала. По-различно ли приемат света, чувстват ли се отделени?
- Пак зависи, да, имаше време, период, когато хората се чувстваха малко като изолирани. Може би това се дължи на политиката, така ни изолираха. Някак си ни отделиха другите там. Това не беше правилно, затова и хората може би се чувстват по-неспокойни, по-притеснени, че сякаш това не е тяхната държава, но всъщност това е нашата държава.

Преди като цяло имаше много хора, които се притесняваха дори и да гласуват за друга партия. Но сега се освободиха от това.

- Те ли делят хората?
- Ами, те ги делят. Те тук ги оставиха на ДПС да решават нашата съдба, че само те мислят за нас и това се втълпи на хората вече 25 години.  Какво друго могат да мислят като никой не идва, никой нищо не прави за нас. Да направят нещо цехове, тук направиха някакъв път, но не го довършиха ДПС-то. Те не са виновни чак толкова.

- Какво ви се втълпяваше?
- Ами, че освен тази партия, друг никой не мисли за нас. Че не ни искат никои, че трябва да сме си отделно, че това е нашата партия. Свързваха партията с религията. Това беше проблемът. Може би някои нарочно го правеха. Политиците са тези, които решават и хората се съобразяват. Те толкова години под натиск са свикнали и имат някакъв страх да тръгнат в друга посока, да се чувстват свободни.

- Теб защо не те е страх?
- Може би по природа съм си такава. Аз винаги искам истината. Искам да живея свободно. Аз искам да съм гражданин на света, да ти кажа. Нищо, че тук съм живяла цял живот. Просто искам свободно да живее човек, всеки да си изпълнява каквато религия си иска и най-важното: човек да не лъже, да не краде, да работи и от там нататък всичко ще се оправи. Какво друго по-хубаво от това?

- Гражданин на света?
- Гражданин на света. Така искам да бъда и съм искала да ида по света, да видя света, но го виждам по телевизията и това пак ми е достатъчно. Да преценя, въпреки, че не съм ходила и не съм видяла.

От нашата си височина, според мен, аз си казвам за себе си, за мен светът е различен навсякъде. Различни традиции, различни религии. Аз приемам всичко нормално и за мене светът е...има и хубаво, има и по-хубаво, има и по-лошо от нашето село, от нашия край тука, но тук си е най-хубаво, въпреки всичко.

Много сте хубави с тези забрадки шарени, на фона на бялото е като наистина...

Ами, шарена приказка. Ние сме като в шарена...в някакъв шарен свят. Ние сме в шарената приказка. Това е една шарена приказка при нас, всичко да е шарено, хубаво, красиво. За това си им и харесва на младите да са шарени, някои не искат да ги шарят, някои искат, и така.

Политика и смяна на имената. Това остава да тежи на хората. Те пък навремето са направили истински отпор срещу насилственото преименуване.

"Нашите хора са такива, че когато се опиташ да им наложиш нещо, те го отхвърлят. Трябва да се работи изключително...предпазливо с тях, за да намериш баланса и по този начин да ги накараш да ти вярват и да те следват. И по принцип винаги е било така. За разлика, обаче, от другите народи в...айде да го кажем за разлика от другите села, Рибново винаги е отговаряло на предизвикателствата с отпор, не с огъване. И това е било 64 година. За това са я нарекли републиката, когато са искали да му сменят имената, всички са се вдигнали тотално и това отлага имената с около 7-8 години.

Ако трябва да съм честен, религиозен фанатизъм няма, но политически има много голям, особено изолацията се налага от различните политически формации за мюсюлманите. Продължават да ни наслагват едно такова мислене, че вие сте другите, вие си имате място, вие си имате партия (сочи с пръст), което не е така. Аз не го одобрявам. И се надявам че, колкото повече хората осъзнават точно този момент, толкова по-добре ще бъде за всеки един от нас.

Носията, която имаме, това е чисто традиционно, дори и не е съобразено с религията. Това е нещо нашенско. Това е нещо Рибновско, нещо, което е запазено във времето. А относно живота, който живеем, аз понеже много пътувам и съм видял много неща, прави ми впечатление, че дори устройваме къщите малко повече от доста хора. В България и извън България. Едното няма нищо общо с другото по принцип”, обяснява Мустафа.

Сватбите на Рибново те връщат в магията на миналото – когато булката е преминавала от един свят в друг – от света на момичето в този на омъжената жената.

И тук дори не говорим за религии – това са традициите от старите времена – в нови и по-пъстри дрехи. Представете си тези дрехи – не с пайети – а с обикновените конци на бабите. Същото е – просто малко по-лъскво.

Време е за гелината. Така наричат невестата. Лицето се маже с бял крем и се рисува с цветни пулчета. Очите са почти затворени, а в ръцете си държи огледало. Такава е традицията.

Фикре: „Облича се след това с дрехите, които са донесли от момчето, които са поставени навън и може да снимате - дълга руба, фередже, кърпа и червено, което се поставя на главата...цветя. Облича си дрехите в тях и я изкарват навън да я гледат и видят. ”

„Не, това не е част от религията, това го няма в религията, а просто е традиция. Това не е нито турско, нито арабско, нито индийско . Това си е просто така.. така си е в България и така си е останало, традиция е. Ето нашата носия не е нито турска, нито арабска, а ние просто сме си в България и това си е просто носия. Отстрани изглежда едва ли не, че сме турци, араби или какви ли не, но... не, ние сме чисти българи. Мюсюлмани сме, но сме българи и като всички други българи си плащаме данъците, работим в България и милеем за държавата си.

Всички тези неща ги купуваме поотделно. Тук има магазини, но откъде се зареждат вече... от Китай или от Турция...и на ръка ги шием. Тук жените не стоят без работа, те си уплътняват времето. Не че са прости и задръстени. Нищо подобно, тук къща без интернет няма.

- Как изглежда България и светът от Рибново? Тук остана ли по-затворено или хората се отвориха?
- Не, не е затворено. Така изглежда отстрани. Като гледат хората мислят, че едва ли не тук жените са робини, но не е така и някои ваши колеги - журналисти, казват, че като жената е мюсюлманка, тя е бита или тормозена...нищо подобно.

На нас религията не ни позволява мъжът да бие жената, вие видяхте, че по нашите сватби няма алкохол - религията не ни го позволява, не че всеки го изпълнява, но отстрани изглежда, че сме затворен народ, че сме робини...не е така.

Тук младите се женят, излизат, ходят по хотели и екскурзии, сега могат и по други държави да ходят...обаче отстрани изглежда, че сме един затворен кръг и като се оженят малки едва ли не това момиче ще стане робиня, не е така, защото ако не й разрешиш да се ожени, ще мине време, няма да се вземе с момчето и винаги ще те обвинява, че не е с когото е обичала, че си й забранил.

Затова при нас не е разрешено, когато се обичат младите, да ги разделяш и също така не е разрешено, когато нямат брак, да живеят заедно като при вас. Навършила 16 или 17 години, тя живее с момчето, което обича и може след 5 години да направят сватба и заради това не се женят малки, докато при нас религията ни не позволята тя да живее с момчето без да имат брак...никях от ходжата”.

Това е Рибново – в сезона на сватбите. Плетените чорапи – цветните кърпи на фона на белия сняг – писаните гелини и шарените мисли за шарената приказка – шарената приказка Рибново.