Сезонът по морето през погледа на местните жители

На къмпинг „Смокиня“ един производител и продавач вече 15 години посреща туристите. Покрай сергията си той познава и морския сезон – по клиентите, по покупките и по това кои туристи се връщат и кои вече ги няма.

„Чичо Митко от къмпинг „Смокиня“. С плода и зеленчука така съм по-известен“, казва Митко Атанасов, земеделски производител.

Така започва тук почти всяка среща – не с клиенти, а с приятели. Някои се връщат след седмица. Други – след година, но той помни всички и знае кой какво обича.

„Пак от твоето хубаво грозденце съм си взимал. Опитах го, много е сладко“, казва клиент. „И ще бъде на много хубава цена!“, отговаря Чичо Митко. „Ще има ли отстъпка?“ – пита клиентът. „Ще има!“, отвръща той.

„Когато започнах, може би нямаше никой на къмпинга и беше едно диво място. За разлика от сега. След Ковида стана така, че много хора вече започнаха да работят хоум офис и се пренасели, защото може да работиш от караваната или директно от пясъка с компютъра“, казва Митко Атанасов.

Вече 15 лета бялото му магазинче е отрупано с плодове и зеленчуци. Произвежда ги сам.

„Имам ранчо в град Свиленград. Даже който иска, може да го посети. Каня много хора, обаче още няма желаещи, защото им предлагам, като дойдат, и да поработят, и засега още няма желаещи“, разказва земеделският производител.

Работата е много, но хората казват, че дините му са най-вкусни. Това лято една от тях му донесла рекорд.

„Регистрирах най-тежката диня в България. 23 килограма. От моето ранчо. Вдигнах я доста така, приятели ми помогнаха. Със сертифициран кантар я теглихме и рекордът ми е в момента в България – 23 килограма“, казва Чичо Митко.

После я докарал и нарязал. Рекордът оставил за себе си, а динята подарил.

„И тук, на същата улица, я раздадох на клиентите“, казва той.

Докато продава, Чичо Митко следи и сезона на морето. И тук приказката се променя.

„Аз туристите мога да ги разделя на две групи. Едните бяха рускоговорящите, при тях отливът е много голям, и българите. Рускоговорящите – при тях стана така, че с войната, която дойде, първо не им разрешават визи, второ – са много скъпи и затова си продадоха апартаментите. Тук има наблизо комплекс, който те си купуваха апартаменти и в момента са разпродадени на 99%. Купиха си жилища и апартаменти в Турция и за съжаление при нас парите, които трябваше да останат, отидоха в Турция“, коментира Митко Атанасов.

По думите му българите купуват руските апартаменти в комплекса с цел да ги отдават под наем.

„Българите пък купуват руските апартаменти, които са тук в този комплекс, с цел да ги отдават под наем, но аз мисля, че нещата не се получават, защото цените, които те определят, са много големи. И българският турист го оценява това нещо. И с пропагандата, която се води особено по нашето Черноморие – Смокиня, Каваци, Созопол – цените са доста завишени, мисля, че е вярно. Както беше в левове, стана в евро и лошата прогноза ми е, че догодина ще бъде още по-лошо“, казва той.

Но когато заговори за бъдещето, не смята пари.

„Мечтая някой път тук да стане една хубава улица като в другите градове – приятна, хубава, чиста, с цветя, с осветление. Тук е тъмно като в рог вечер. А за колите да не говорим. Вечер се карат с не знам какви скорости. Сутрин, като се събудя, искам да погледна, че е чисто, че е осветено, че хората са щастливи. Сега това не го виждам“, споделя Митко Атанасов.

Той вижда, когато клиентът е доволен, а някои дори му правят изненади.

„Имам клиент, който идва, пазарува няколко неща и аз му казвам, че това нещо е от мен – малък подарък. И той си тръгва. И виждам как под моя кантар, който е програмиран, отдолу има една сума пари, която аз не искам, но просто клиентът е доволен и е оставил една сума“, разказва земеделският производител.

И след 15 години тук Чичо Митко вече знае кое има значение.

„Малките неща правят хората щастливи. Аз го осъзнах може би малко по-късно, но го осъзнах“, казва той.

А утре, когато септемврийското слънце отново се покаже, той пак ще отвори. Ще подреди плодовете. И някой пак ще дойде – може би просто да каже: „Еййй, Митаче, толкова време не сме се виждали“.