С д-р Десислава Кателиева, председател на Националната асоциация на работещите в спешна медицинска помощ в България, разговаря Мария Савкова.

Д-р Кателиева, как е възможно да се определи в нормативната уредба спешността на един пациент?

Световната практика е да се дефинира обектът и субектът на спешната помощ. Съществуват правила и алгоритми и кодиране на спешността - код червено, жълто зелено, приоритет A, B, C, тип 1, 2, 3. Различно е в различните държави. Това се прави с една единствена цел – да се даде приоритет на спешния пациент. Времето, за което екипът ще стигне до него, е животоспасяващо. Така че, възможно е да се дефинира, има световен опит, който може да се пригоди към нашите условия, но не знам защо на този етап няма желание да се приложи.

В момента как се определя кой пациент е спешен и кой не е?

По принцип е много трудно, защото като няма нормативна уредба, която да определя спешния и неспешния пациент, пациентът си иска своето. Като се обади и каже, че има температура от 3 дни, ние му обясняваме, че трябва да се обърне към личния си лекар и че няма нищо спешно в състоянието му. Но той продължава да настоява. Понякога със скандал, понякога със заплаха, понякога с преувеличаване на ситуацията – внезапно изведнъж пациентът е припаднал – екипът отива и изпълнява повикването. Но в това време, ако се получи наистина спешен сигнал, и няма кой да отиде? И по тази причина се оказваме виновни. А за какво сме виновни? Затова че си вършим работата! Това, което искаме, не струва пари! То изисква просто да се въведе ред в работата ни. Да се регламентира дейността ни и статутът ни. С това заплащане, с този стрес, с тази агресия спрямо екипите ни, аз не зная до 2020 г. дали ще имаме спешна медицинска помощ или парамедицинска, примерно.

Смятате ли, че предложената реформа за сливането на спешните приемни кабинети в болниците и Центровете за спешна медицинска помощ ще подобри качеството на услугата?

Теоретически е напълно обосновано. Преди 6 години спешната помощ беше единна структура. Не беше разделена на болнична и доболнична помощ. И аз съм работила по този начин. Беше от полза както за пациентите, така и за медиците. Но тогава бяхме два пъти повече. Ако това се случи сега, лекарите от мобилните екипи ще трябва да работят в спешните приемни отделения, които също имат сериозен кадрови дефицит. И въпросът е кой ще остане в мобилните екипи.

Увеличението на заплатите в Центровете за спешна медицинска помощ с 10% от следващата година ще направи ли работата достатъчно привлекателна за работещите в сектора?

Това, около което се обединиха колегите ми, е, че при положение, че ще ни се засили дейността и има опасност да ни се вменят допълнителни дейности, е редно заплащането да се увеличи със 100%. Съгласна съм, че държавата ни е в тежко финансово състояние и здравеопазването ни страда от недофинансиране. Но няма как да очакваш едно магаре да го товариш до безкрайност и то накрая да не клекне. И да му подаваш трохи, за да продължи да работи. В края на краищата, щом държавата смята, че можем да поемем допълнителни дейности към тези, които изпълняваме в момента, нека ни заплаща според положения труд.

Как мислите да протестирате?

Има много начини за протест. Естествено няма да преминем към ефективен протест, защото по този начин няма да накажем хората, които не ни взимат насериозно, а ще накажем пациентите. Те не го заслужават. Но има варианти за символичен протест или протест в извънработно време. При всички положения Ви уверявам, че няма да пострада нито един пациент от нашето недоволство. Но аз считам, че трябва и пациентите да се замислят дали искат безплатна медицинска помощ въобще или истинска спешна медицинска помощ. Ако искат истинска спешна медицинска помощ, трябва да ни подкрепят и трябва да престанат да злоупотребяват със спешната медицинска помощ. Защото някъде някой наистина разчита на нас и някъде за някого сме последна надежда.