Професор Иван Гаврилов, освен да лекува болни с онкологични заболявания, се е заел да лекува българската памет и да вдъхва живот на останки от разрушени светини. С него ни среща Леда Цветкова.

Лечител на хора, но и на българската вяра, това е онкологът проф. Иван Гаврилов. Въпреки че е началник на клиника в болницата за активно лечение на онкологични заболявания, не спасява само човешки животи, а и потъналите в забрава храмове, паметници и български светини.

„Не знам защо аз се виждах така в друга светлина, моята любов и до ден днешен са историята и археологията, но сигурно историята и археологията не са изгубили кой знае колко, не зная дали и медицината е спечелила кой знае колко”, казва той.

Хирургът, професор Гаврилов, работи в Онкологията вече 35 години. Наследява любовта към медицината от своята майка – учителка, която много харесвала лекарската професия. 

– Как направихте този избор, тук не попадат случайно хора и няма леки случаи?

– Как да кажа, имам стари сметки с Онкологията, моят дядо по майчина линия почива от злокачествено заболяване на 53 години. Около 350-400 са операциите на година и умножавам по 35, това прави една сериозна цифра, но не зная дали съм помогнал на всички. Старал съм се обаче.

– И от спасяването на човешки животи как се стигна до там да спасявате българското наследство?

– За мен добрият човек е добър човек, той не може да бъде добър в определена част от деня или в определена част от годината. Поради тази причина да си добър човек, не означава само добре да си си свършил работата.

В нашия край в Северозападна България, има нещо... старите хора в знак на благодарност, че си свършил нещо за тях или роднините ти, ти пожелаваха да хилядиш... практически разбира се това е невъзможно, но когато на един човек се споменава и след 100 години името му, значи има шансове да хилядиш, вземете Хан Аспарух например, вземете нашите възрожденци истински български управници... И ще ви стане ясно, че не бива да се делят добрите дела на професионални и непрофесионални.

Делото му по спасяване на паметници и храмове е продължение на семейната му история – неговият прадядо Марко е бил участник в няколко войни и е загинал на Дойранския фронт.

„На мен се падна честта да пазя родовата къща и родното място. От баба ми и от дядо ми знаех, за смъртта на този герой и едно портретче, което остана от него.

За мен този човек винаги е бил пример, нещо недосегаемо и винаги съм искал да бъда близо до него, но най-добре може би го е казал Краси Узунов в книгата " Каймакчалан" – всяка вечер на Каймакалан се строяват нашите войници, оставили костите си там и офицери и бдят цяла нощ с взор на север към България. До ден днешен те стоят на своя пост”.

Първоначално започва да спасява оцелелите реликви в родното си село Василовци, а днес благодарение на него е изградена старата черква, училището и всички паметници. И така от години добрите му дела доставят истински празник.

„Това село е живо и до ден днешен и е запазено и училището, макар със сетни сили... Това село има много добри театрални традиции, дълги години е било републикански първенец на самодейните театри.

И аз съм им обещал, тази година, живот и здраве, ако направим третия параклис, с черква, което прави единственото село с 3 действащи черкви, да гостува софийски театър на тази сцена, театърът е реновиран и всички тези тържества представляват празник”, допълни проф. Гаврилов.

Добротворецът в бяла престилка не обича да се хвали с направеното, но трудно крие емоциите си, когато става въпрос за възкресяване на историята. 

„Васил Вълчев, 70 годишен дядо, продаде крава и теле, за да възстанови паметна плоча в центъра на селото на загиналите от Балканската война. Как да не му целунеш ръка, та нима в неговото село или което и да е няма местна власт, която да възстанови една паметна плоча?”. 

Освен че спасява домовете на вярата, дарява икони и реставрира рушащи се паметници, хирургът дава и стипендии с имена на герои на ученици от различни краища на страната, а стипендиантите на професор Гаврилов често да му пишат.

„Отричате себе си и родното в името на велики "мечти" на реализация по света… губим се изчезваме, няма ни, днес отчаяно се нуждаем от един Паисий, който да ни спаси от унищожителния път, по който сме поели.

Аз няма какво повече да кажа освен да апелирам властимащите, не само да погледнат какво пише над Народното събрание, но и да погледнат в душите на тези деца и тогава може би ще се получи”, каза проф. Гаврилов.