Примабалерината на Софийската опера и балет Диляна Никифорова отвори вратите на гримьорната си, за да сподели най-болезнените, смешни, лични и трогателни моменти от сцената и извън нея. Сцената е дом и любов, за да можеш да танцуваш, и малко страх, каза тя в интервю за Вяра Деянова.
Гримьорната на Диляна Никифорова няма претенцията за покоите на прима балерина. Има място и за други балерини, има дух, много реквизит и спомени. Спомня си, че като дете в балетното училище не е мечтала да бъде прима, а само да стане най-добрата.
Сънувала съм понякога че се въртя много хубаво, или че съм го изиграла много хубаво, но това е по-редкият сън, по-честият сън е, че нещо не ти се е получило, забравила си нещо от хореографията, не си обула палците си, закъсняла си, това е така типичният балерински кошмар...
- Кажи ми за първите лишения? За трудностите, които изживява едно 13, 14-годишно момиче, което знае какво иска, но пътя е тесен
- Много често оставах да спя тук, на трети балкон има едни фоайета, едни ложи, и понеже ние почвахме сутринта…Точно в тийнейджърската възраст започваш да дебелееш, естествено че непрекъснато се опитваш да пазиш някакви диети, които са изключително неприятни, спомням си, че примерно, за да уча уроците, седях на шпагат да се разтягам, което също беше много болезнено и едно изречение го четях по 5 пъти докато запомня нещо...
Диляна разказва, че балерините се научават да живеят с разранените крака. В едни момент болката става вечният партньор.
- Действително е много тежък физически труд това и е свързано с много болка... Най-малкото е разранен... това е най-малкото, което е, по-страшни са различни травми, болки, които са свързани с опорно-двигателния апарат... По повод на раните си спомням, вече беше много късно… „Лебедово езеро" имахме в НДК, и аз нещо усещам в трето действие, че страшно ме боли петата...
Свалям си палците от трето за четвърто и виждам... ама то на петата рядко ти се получават пришки и там кожата не е така загрубяла... Просто ми се беше свлякла кожата до месото... И от там нататък, за да си обуя палците, защото точно там ми минава ръбчето на петичката, аз всъщност можех да седя на палци, но почти не можех да сляза на цял крак...
От любимата си учителка, вечната Красимира Колдамова, все още усвоява най-важния урок - смелостта.
Нещото, което не можах да науча от нея е много важно и... Тя винаги ми е казвала, че е по-добре да паднеш на сцената, отколкото да те е страх. Обаче аз този урок не можах да го науча... По-често се страхувам, отколкото да съм толкова смела... Изключително смел човек и така...
- Все още ли се страхува една прима балерина като теб?
- Разбира се...Моят стрес е преди да изляза на сцената и докато направя някои неща, които за мен са сложни, някак си реакцията на публиката, тя е естествен процес, никога не ме е притеснявала.
- Гафове?
- Има един много смешен - в Италия бяхме на едно турне и по принцип във второ действие на „Жизел" има един момент, в който тук имаме един декор, който сваля балерините малко напред, височина на сисоко, и после връща, така, малко като видение... Само че, там естествено нямаше такъв кран и на някаква поставка и две момчета ме държат отзад и ме пускат напред и ми се подава само горната част на тялото, обаче по едно време толкова много ме пуснаха, че долната част на краката ми се изпързаляха и аз - пуф... на фона на целия романтизъм беше много забавно и много комично... Още си го спомням как се смяхме тогава...
- Кога се почувства готова да бъдеш прима? Тежка ли е тази корона?
- Да. Да я носиш дълго е тежко и първият път е ужасен стрес. Изобщо, когато започнеш да играеш цели спектакли, от начало до края да трябва да ги изведеш, си е много голяма отговорност.
Най-голямата отговорност за Диляна е и най-сладката - да бъде майка.
Аз действително като по-млада балерина не исках да имам деца, винаги съм се стрaхувала и съм смятала, че ще ми бъде много трудно. И досега смятам, че за една водеща балерина е доста трудно. Не толкова самата бременност и раждането, а по-скоро отглеждането на детето, то иска внимание и време, и за мен е голямо щастие, че това се случи на много по-късен етап в моя живот, защото аз сега имам и желанието и психологическата стабилност, а то е най-голямата ми радост и най-хубавата ми роля.
Казва, че синът й Никола няма данни да наследи професията й. Затова Диляна Никифорова създала и балетна школа за деца в село Мариан, селото на дядо й. Там всеки август по две седмици Диляна обучава бъдещи малки и по-големи балерини.
Ние много години ходим с колеги и приятели на тази къща, на моя дядо и на моя баща, в Марен, което е в Еленския балкан. Много години ходим там само да се забавляваме и все си говорим "Хайде нещо да направим". Отидохме в читалището, видяхме, че салонът става за балетна зала, говорихме с кметицата. Намерихме къде биха могли да спят, кой да ги гледа децата и така. То беше преди 6 години някъде, така започнахме по мъничко, по мъничко с тях, после много колеги и приятели се включиха към това. Така започна, на децата им хареса, на хората там им хареса, много ни помагат хората там, много други приятели ни помагат чисто финансово и морално и всякак.
- Мислиш ли за момента, в който ще си кажеш „чао" със сцената?
- О да, надявам се да е относително скоро. Надявам се, надявам се, защото това все пак е изкуство, което е свързано с доста болка и все пак е за доста млади хора. За предпочитане.
Колко пъти си плакала в гримьорната, от болка..?
О много, по-добре да не задаваме такива въпроси. Не, че съм била ревлива или нещо такова, но е имало много драматични ситуации и стресиращи за мен. Така че няма да ми липсва.
