Президентът на България - какво може да промени и къде свършват правомощията му?

Президентската кампания поставя на преден план обещания за по-справедлива държава, активна външна политика, борба с корупцията и защита на националния интерес.

Зад политическите послания обаче стои съществен въпрос - кои от заявените намерения действително могат да бъдат осъществени чрез правомощията на държавния глава?

Конституционният модел на България съчетава пряк избор на президента с парламентарна форма на управление, пише БГНЕС.

Законодателната власт принадлежи на Народното събрание, а изпълнителната се осъществява от Министерския съвет. Президентът има самостоятелни конституционни правомощия, но не ръководи пряко правителството и не може еднолично да определя държавната политика.

Държавен глава, а не едноличен управник

Президентът и вицепрезидентът се избират пряко от гражданите за петгодишен мандат. Президентът олицетворява единството на нацията и представлява България в международните отношения. Вицепрезидентът подпомага дейността му и упражнява правомощията, които Конституцията му възлага или чието упражняване му е възложено по установения в нея ред.

Прекият избор придава на държавния глава самостоятелна демократична легитимност, но не го превръща в ръководител на изпълнителната власт. Правомощията му са определени в Конституцията и не могат да бъдат разширявани единствено чрез политически обещания или обществена подкрепа.

Реалните инструменти на президентската власт

Едно от съществените правомощия на президента е отлагателното вето. Той може мотивирано да върне приет закон за ново обсъждане в Народното събрание. Парламентът обаче може да го приеме повторно с мнозинство повече от половината от всички народни представители. В този случай президентът е длъжен да обнародва закона.

Следователно ветото дава възможност за допълнителен парламентарен дебат и контрол върху законодателния процес, но не предоставя на държавния глава окончателната дума за съдържанието на законите.

Друга важна функция е участието в процедурата за съставяне на правителство. Президентът провежда консултации с парламентарните групи и възлага проучвателни мандати съгласно Конституцията. Когато не бъде постигнато съгласие за съставяне на редовен кабинет, се преминава към предвидените конституционни процедури за назначаване на служебно правителство и насрочване на избори.

След измененията в Конституцията от 2023 г. и решението на Конституционния съд от 2024 г. възможността на президента да избира служебен министър-председател е ограничена. Кандидатът трябва да бъде измежду изрично посочените в чл. 99, ал. 5 от Конституцията длъжностни лица. Така изборът не е изцяло оставен на личната преценка на държавния глава.

В областта на отбраната президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили и възглавява Консултативния съвет за национална сигурност. Той има и определени правомощия във външните отношения, включително по отношение на дипломатическото представителство на държавата.

Тези функции обаче се упражняват в рамките на конституционното разпределение на компетентностите. При редица решения Конституцията предвижда участие на Министерския съвет, парламента или други компетентни органи.

Предизборните обещания през призмата на Конституцията

Показателен пример в настоящата кампания е заявлението на Андрей Гюров, че ще обещава само онова, което президентът действително може да направи. Посланието му за независима президентска институция, която да бъде коректив на управлението, се отнася до реална възможност за политическо въздействие. Корективната роля обаче не е равнозначна на правомощие за пряко управление на правителството.

Илияна Йотова също поставя акцент върху границите на президентските правомощия, като заявява, че големите секторни политики са преди всичко задача на изпълнителната и законодателната власт. Същевременно тя подчертава, че президентът може да подкрепя качественото законодателство, да насърчава диалога между институциите и да отстоява позиции по важни за страната въпроси. Тази позиция илюстрира разликата между прякото управление и политическото влияние: държавният глава не може сам да осъществява секторни реформи, но може да използва конституционните си правомощия и обществения си авторитет, за да подкрепя определени решения.

Костадин Костадинов заяви, че като президент би настоявал за обявяване на активен неутралитет във войната между Русия и Украйна. Държавният глава може да изразява външнополитически позиции, да представлява страната и да използва дипломатическия си авторитет. Едноличното определяне на външната политика обаче не е сред изключителните му правомощия. Подобна позиция трябва да се разглежда в контекста на компетентността на държавните органи и международните задължения на България.

Сходно разграничение е необходимо при предложенията за промени в данъчната политика, разпределението на публичните приходи и увеличаването на социалните плащания. Тези решения не могат да бъдат реализирани само с президентски указ. За осъществяването им са необходими действия на компетентните институции и, когато е приложимо, законодателни решения на парламента.

Президентът може да поставя подобни въпроси в обществения дебат, да призовава за законодателни промени и да използва публичния си авторитет, за да привлече внимание към определени проблеми. Това обаче не го прави заместител на органите, които разполагат със съответните правомощия.

Същото важи за обещанията за реформи в образованието, здравеопазването и съдебната система. Държавният глава може да насърчава обществен разговор, да упражнява правомощията си по определени назначения и да сезира Конституционния съд в предвидените от основния закон случаи. Той обаче не може самостоятелно да определя учебните програми, да променя размера на пенсиите или да разпорежда на независимите съдебни органи как да решават конкретни въпроси.

Политическо влияние отвъд формалните правомощия

Конституционните ограничения не означават, че президентът е лишен от политическо влияние. Публичните обръщения, дипломатическата активност, свикването на Консултативния съвет за национална сигурност и позициите по значими обществени теми могат да насочват вниманието към определени проблеми и да оказват натиск за политически решения.

При институционални кризи държавният глава може да играе роля в поддържането на диалога между политическите сили. Ефективността на подобна роля зависи от доверието в институцията, личния авторитет на президента и отношенията му с парламентарното мнозинство и правителството.

Когато институциите споделят сходни приоритети, президентът може да допринася за последователността на държавната политика. При конфликт между тях той може да се превърне в център на политическа критика, без непременно да разполага с механизъм за налагане на собствените си решения.

Изборът и отговорността

Оценката за бъдещия президент не следва да се основава единствено на обещаните резултати. Важно е и доколко кандидатът разбира конституционните ограничения, как възнамерява да използва предоставените му правомощия и как аргументира публичните си позиции.

От значение са още отношението към разделението на властите, независимостта на президентската институция и способността за представителство на държавата отвъд тесните партийни интереси.

Президентът не е нито символична фигура без реални инструменти, нито едноличен управник, способен самостоятелно да решава всички проблеми на страната. Значението на президентския избор се определя от начина, по който ще бъдат използвани конституционните правомощия, и от способността на държавния глава да упражнява политическо влияние, без да подменя установения баланс между институциите.