Внуците ме наричат "дядото от България", а любимото ми място в страната е Рила. Това сподели бившият премиер Симеон Сакскобургготски в интервю пред Антон Хекимян.

Бившият министър-председател зададе и въпроса защо често българите си мислят, че сме центърът на света. Той призова "да се поогледаме" и подчерта, че когато чужденец ни критикува, ставаме най-великите и най-добрите.

Според Сакскобуррготски баща му - цар Борис III, си е отишъл в най-критичния момент за България.

Вижте втората част на интервюто във видеото, както и пълния текст на разговора с Антон Хекимян:

- Скоро празнувате рожден ден. Равносметка правите ли си преди всеки рожден ден? Преди специално пък този?

-  Хекимян, аз не си правя равносметка нито на Нова година, нито за рождени ден, нито на именния ден, нито какво ли не друго. Равносметката ми е буквално всяка вечер – да помисля дали денят е бил смислен и дали е било нещо, което да е полезно. И разбира се, съвестта ми дали няма нещо, което да ме подсети, че съм сгрешил.

- Какво помните от родителите си? Какво помните за това място, на което се намираме в момента?

- Има моменти в далечната ми памет, което показва отново, че съм много възрастен. Имам много хубави спомени.

-  Ще си позволя да Ви върна към миналото с едни кадри, които успяхме да намерим в интернет пространството - нещо, което не знам дали помните, дали сте виждали скоро. То е свързано отново с вашите преживявания.

- Това са моите синове, а тук пък сестра ми и аз в градината. Чудесните носии, които ни бяха подарили. А тук яздихме. Затова ви казвам, че съм динозавър, като погледне човек колко години...

- Това влакче спомнете ли си го?

-  Да. И как се преобърна си спомням. А тук сме с полковник Бърдаров.

- Какво се случва на тези кадри?

- Поздравявам ги и те отговарят. Това ми се случи веднъж – като скочиха и ревнаха, конят подскочи и аз паднах. И след това полковник Бърдаров ми се скара и пак имаше обучение с книги в краката на седлото и под мишниците, за да се държа по-яко, за да не се повтори.

- Кога разбрахте, че вие сте наследникът?

- В момента, в който адютантът се обърна към мен, както се обръщаше към царя.

- Кой е най-яркият спомен за баща ви?

-  Радостта, когато го виждахме, защото идваше рядко. Имаше работа, ние си лягахме по-рано от момента, в който той се връщаше от София. Така че всеки излет или разходка, или каквото и да е – то ми е смътно вече, те са толкова години, че ми е трудно да намеря точно един момент.

-  А майка Ви какво ви разказваше, защото голяма част от спомените се изграждат след това в разказите.

- Да, майка ми обожаваше баща ми. Обожаваше и всичко българско, така че ни възпита по един много специален начин, в една безкрайна любов към родината, а тя беше „чужденка”. Също и в църковното, и в религиозното ни възпитание – тя е католичка. Държеше, ама толков строго, да спазваме всичко, свързано с православието, че понякога беше дори комично. И ние  като пораснахме вече, се шегувахме и се подигравахме с нея, че тя е била като един стълб на православието в Запада.

-  Усещахте ли страха в годините след смъртта на баща Ви до момента, в който трябваше да напуснете България?  Имаше ли го това чувство на страх? Предаваше ли го по някакъв начин майка Ви или хората, които са били около вас?

- Тя имаше страхотно самообладание и пред нас винаги се опитваше да не разберем и да не почувстваме нищо, но се усещаше, колкото и да бяхме млади, виждахме неща, които се случваха около нас и се разбираше. Естествено, в деня след екзекуциите на 7-годишно дете да му кажеш, че повечето от хората около него са били разстреляни. Можете да си представите, че това е нещо, което не може да се забрави.

- Страшни времена ли бяха?

-  Да, бих казал, че много трудни, но колко други хора са били през още по-тежки моменти, така че човек не трябва да се самосъжалява и да се прави на някаква жертва.

-  Простили ли сте?

-  Това ми е принципът. Може би религиозната част или не. Не забравям, но какво печеля, ако не простя? Остава един такъв горчив привкус, който не води до нищо позитивно.

-  Аз знам за вас от много, много малък и разбира се за цар Борис III също знам от много малък. Баба ми е разказвала, че когато е била ученичка, тя да е жива и здрава e 28 набор, са получили оценка една нагоре, когато вие сте се появили на бял свят. Били са големи тържества в България.

-  Да, сигурно. Споменавали са ми го много хора, които дори са минали благодарение на тази единица, а други, които са споделяли, че са минали със седморка, от което разбирам, че са били отличници и без това.

-  Друго е било отношението тогава на държавния глава, в лицето на цар Борис III, към народа и на народа към царя си. Много са го обичали. Защо?

-  Много е трудно да се обясни, oще повече от син би прозвучало субективно. Но трябва да се анализира фактът, че едно царуване е по-трайно от едно президентство. Времената са били други, комуникациите са били други. Има много фактори.

-  Пример за тази любов искате ли да ви дам с още едно видео, което имах скрупули дали да го пусна. То е тъжно и е свързано с погребение.

-  С погребението на царя, да.

-  Искам да чуете текста.

-  Крайната фраза според мен е най-важното – хората, които изведнъж в такъв критичен момент си задават въпроса  -  сега какво? Но че се ползва с любов, с обич, симпатия, наречете го както искате, няма съмнение. Фактът, че продължава да се говори  толкова години по-късно, това само по себе си не е ефект от някаква пропаганда или емоция.

-  Продължавате ли да търсите причините за смъртта на баща си?

-  Когато стане въпрос, да, защото е останало недоказано. Не знаем 100% какво е било, дали е била естествена смърт, което като син би ме успокоило най-много, или предизвикана – от кого, как и защо? Но за това трябват доказателства, защото само да се сочи така с пръсти и да се създават митове или интриги, или зли чувства към едни и други, мисля, че е безсмислено.

- Смятате ли, че тогава хората са търсели вина от управлението или тогава така е пак е било представено ?

-  Като сме победени и окупирани от съветска войска с прийомите и начина, по който са действали експедитивно в Съветския съюз... това е чисто елиминиране на една класа. Край – приписва се, разбира се, на родоотстъпници и предатели и с това се приключва. Спомням си един интересен израз. Един испански теолог ми каза разликата между недобре разбрания комунизъм или недобре разбраното християнство е далеч по-семпла и по-безобидна. Християнинът казва: Това, което е мое, е твое”, а комунистът казва: „Това, което е твое, е мое".

-  Кой е бил по-добрият държавник Фердинанд или цар Борис III?

-   Задавате ми въпрос, който въпреки голямото ми уважение към историята... първо, не бих си позволил, второ, мисля, че пак не е нещо, което може да се сравни, защото всяка ситуация е в даден контекст, така че да се обобщава... Аз мисля, че трябва много време още в историята и тогава да се произнесе тя, а не живите или хората, които са участвали. Кой беше го казал – китайските политици, съвременните. Питали ги и те отговорили, че още е рано да се произнесем по ефектите от Френската революция. Така че виждате, че трябва малко време.

-  А вие на кого приличате като човек? На цар Фердинанд или на цар Борис?

- Хората, които ме познават, трябва да го кажат, защото аз не мога да се самооценя или да намеря начина.

-  Именно БСП се появиха с екстравагантното решение да бъде обявен режимът след 34-та година до 44-та за фашистки. Съгласен ли сте с това?  Все пак България тогава минава в едно еднолично управление на царя.

- Знаете ли, трябва да се погледне пак цялата карта на Европа и дори извън Европа – какви са били политическите системи - по-приетите, по-популярните и т.н., в онова време, там, и тогава вече да се сравнява. Като гледам кадри от едно време, речи на дадени държавни глави като Мусолини, Хитлер или други – има моменти, когато извън всичко, са почти смехотворни - като жестове, реторика и всичко.   Ама тогава милиони хора са вървяли след тях. Това е въпрос на време, на момент, на ситуации.

-  Такова е било времето.

-  От нашата камбанария сега не можем да се произнасяме и да съдим едни и да възхваляваме други.  Аз поне така го виждам.

-   България свързва Фердинанд, дали по правилния, или неправилния начин, с националните катастрофи, а Борис с човека, който идва след това и по някакъв начин България отново тръгва напред и нагоре.

-  Там има също доза от емоция, но и доза от личното. Не ми се побира може би в рационалния ми ум да помислите, че единствено царят е виновен. Той яхва един кон и напред и предизвика националните катастрофи. Той се съобразява с атмосферата в страната, с политическите приоритети, със ситуацията, с Великите сили, с всичко и идва един момент, в който се получава тази сплав и вече се действа. Та да се преписва само на едно лице едното - само доброто или само злото, ми се струва нещо, което е...

-  Неправдиво може би ?

-  То е по-скоро емоционално, ама за жалост, се превръща понякога в легенди.

- Нещо, което аз ценя много. На монетите по царско време отстрани пише: "Боже, пази България". Сега защо не пишат такива неща по парите ни ? Господ пази ли България ?

- Не съм на такова ниво, за да мога да получа директни указания. 

-   Но сте вярващ човек. Бяхте в Русия. Видяхте там колко е силна вярата или поне начинът, по който я показват.

-    Да, да. Знаете ли, Щатите, които са установена демокрация и свобода, и те имат "In God we trust". Няма нищо лошо, но понякога има комплекси да се споменат неща, които може би не са политически коректни... Ще ви дам един такъв пример за политическо коректно или не - Първа, Втора и Трета българска държава. Какво е това? Ние местили ли сме си държавата, та да говорим? Винаги е било Първо царство, Второ царство и Трето царство. Нито ставаме по-малко републиканци, нито нищо, ако си употребяваме нормалната историческа терминология.

-  Като дете кой беше любимият ви празник?

-  Любимият ми празник? Имаше толкова национални празници, но си спомням 24 май и Гергьовден.

-   А любимо място в България?

- Рила, бих казал. Планината, която още от ранното детство винаги много ми е харесвала.

-  Не ви питах за семейството само. Не знам дали ви се говореше.

-  Благодаря Ви! Нищо ново, слава Богу.

- Внуците?

- Всички са добре. Изпити сега, едно-друго...

- Внуците обичат ли Ви? Радват ли Ви се?

-  Да. Те ме наричат дядото от България, защото както съм си през цялото време тука, и ме виждат рядко. Другият дядо е дядо еди-кой си, а това е дядото в България. С жена ми се понасяме вече от 54 години. И то не е лошо като рекорд. Почти е политическо некоректно.

- Какво им носи ? Какво им дава и какви съвети им дава на внуците дядото от България ?

- О-о-о-о, съвети - едва ли, защото сигурно ме намират толкова стар и старомоден или отдалечен от всекидневните си грижи. Не е да кажат "А-а-а, разкажи ни, какво?". Да, веднъж един щях да го утрепя. Вика: "По твое време имаше ли автомобили?". С това усетих разстоянието, в което ме измерваше човекът.

Аз с цялата си любов и обич към България, но понякога си казвам "Защо мислим, че сме центърът на света?". Само нас така, ама ние туй, ама ние онуй. Боже Господи, светът е толкова широк. Има толкова други примери в положително, 100 пъти по-добре. Значи малко с това да се поогледаме и тогава да се самобичуваме, както аз го наричам. Но интересното в това също, не знам дали е "off the record" или не, но си е чиста констатация - най-жалките, най-нещастните, най-всичко, но пази Боже, чужденец да ни критикува. Тогава сме - нищо по-велико от нас, най-добрите, което е много интересно също като реакция.