Роджър Уотърс не е искал оставка на правителството у нас. Легендарният басист на Пинк Флойд по-скоро подкрепи протестите, намеси се в обстановката в страната така, както прави на всеки свой спектакъл във всяка една страна (справка – Турция). Онези, които ще запомнят шоуто единствено с надписа „оставка” и онези, които не са били, но са прочели и преценили, че това е най-важното, жестоко грешат. Мисията на Пинк Флойд и на Уотърс в частност винаги е била, е и ще бъде да е против политическата класа, потъпкваща правата и свободите на обикновения човек, независимо от неговия пол, възраст, раса и религия.

Червеният надпис „оставка” е лично решение на Уотърс, доколкото става ясно от позицията на организаторите от SME във фейсбук. Тази акция беше малка част от целия спектакъл. Появи се по време на парчето „Мother”. A на въпроса „Моther, should I trust the government?” отговорът на Пинк Флойд винаги е бил еднозначен, независимо чия е майката, независимо кое е правителството. Нямаше по-логично нещо от това Роджър Уотърс да подкрепи именно онези, които от близо 80 дни шестват против правителството, в случая – нашето.

За разлика от многото политиканстващи знайни и незнайни публични фигури у нас, легендарният Уотърс не би си позволил да държи политически речи, да ни убеждава в каквото и да е, камо ли да ИСКА оставка. Просто ни каза, че ако ние я искаме, той е с нас – така, както умее – с музика. Можеше политическата обстановка у нас да е доста по-широко застъпена в спектакъла, но не беше. Семпло, точно, ясно и ярко червено – „оставка”, се изписа на „Стената”. Тази единствена дума породи безброй полемики и именно това е целта на британеца, който за пръв път стъпи в България. Той си отиде, наша е задачата и отговорността да постигнем или загърбим идеята за повече морал в политиката и оставка на настоящия кабинет.

Мнозина ще открият някакъв вид популизъм в това, че „искащият оставката” на кабинета (за чиято политика е спорно доколко е „лява - бел.ред.) Уотърс почете паметта на британския пилот Майор Томпсън, който е бил член на комунистическата партия и е убит в България по времето на Втората световна война. Това беше обяснено от самия Уотърс простичко и напълно разбираемо: покойният му баща също е бил пилот по онова време. Снимка именно на баща му се появи в кръглия екран над Стената още в началото на шоуто впрочем. Логиката е проста: Уотърс почете паметта на един ЧОВЕК, после подкрепи едни ХОРА. Толкова.

А да се превръща в новина изпълненото с правописни грешки и откровена простотия и невежество мнение на Мишо Шамара за спектакъл, на който самият той не е бил, е меко казано обидно. И няма да го коментирам.

Заети да обсъждат надписа „оставка”, мнозина на препълнения стадион „Васил Левски” сякаш започнаха да гледат, без да виждат. Освен емблематичните парчета от албума „Стената”, Уотърс и екипа му, който безспорно заслужава похвала за зверската прецизност, кристалния звук, къртовския труд и креативността, акцентираха върху последиците от войните по целия свят: жертвите на диктаторски режими, убитите невинни от полицията и армията, въвлечените във война цивилни граждани, осиротелите „благодарение” на войната деца.

„Посвещавам тази песен и цялото си турне на Жан Чарлз де Менезес и семейството му, на тяхната борба за истината и справедливостта, како и на всички жертви на държавния тероризъм по целия свят“, каза Уотърс снощи.

На 22 юли 2005 г. бразилецът Жан Чарлз де Менезес е застрелян погрешка от лондонската полиция заради подозрения, че е замесен в терористичния акт в лондонското метро на 7 юли същата година, които се оказват напълно несъстоятелни.

От началото на турнето “The Wall” през 2010 г. Роджър Уотърс изпълнява “The Ballad of Jean Charles De Menezes”, посветена на трагично загиналия бразилец, защото, както самият музикант каза, имената на невинните жертви ще се помнят винаги.

Емоцията от „Стената”, самото чувство и послевкусът от него не могат да се опишат. Ако някой може, да опита. Но това е хем масово събитие, хем лично, интимно преживяване и всеки има правото да го разбере, запомни и съхрани както пожелае и намери за добре. Какво ще остане у тези, които бяха дошли като на лятно кино или онези, които през повечето време снимаха със смартфони и таблети, и гледаха шоуто на малко екранче, е мистерия. Дано са уловили поне надписа iLearn.

Не вярвам някой да си е тръгнал равнодушен след „Стената”. Не вярвам настроението да е било приповдигано и жизнерадостно. Не вярвам и това да е била целта на Роджър Уотърс. Съмнявам се някой да е запомнил имената на онези невинни жертви, които се появиха на стената по време на антракта. Но очите на децата на войната трудно се забравят. Роджър Уотърс дойде, демонстрира завиден перфекционизъм и професионализъм, въпреки незавидната си възраст, остави усещането за нещо невиждано и направи впечатление на приветлив и мил човек, с когото всеки ден се разминаваш на улицата. После си отиде. Само усещането от шамара, който ни удари, отеква още. Big Sha!

А можеше да гледаме „Лудогорец” по това време... По-добре да си в удобно вцепенение от играта (бел.ред.- comfortably numb), отколкото да си последна дупка на стената... Дали?