Годината е 1987, Русе е систематично обгазяван с хлор от химическия комбинат в Гюргево.
Заради българо-румънската дружба между двете социалистически държави, реакция няма, въпреки че хиляди семейства напускат града, за да могат децата им да дишат.
Цонка Букурова, Дора Бобева, Стефка Монова, Албена Велкова, Евгения Желева и Вяра Георгиева преодоляват страха си от тоталитарната държава и през септември излизат първи на протест на площада в Русе.
Чашата на търпението прелива на 23 септември – денят, в който децата получават червените си пионерски връзки на площада. Навън не се диша от хлорната мъгла, но церемонията не е отменена.
„Имаше линейки на площада. Не се намери един от ръководителите да прекрати това нещо, такова издевателстване над децата. Връчвайки пионерските връзки, на които първото предназначение беше да си запушат нослетата децата, ни накара сериозно вече да решим и чашата преля”, спомня си Бобева.
В деня на протеста, организиран тайно по телефоните, на площада е пълно с милиция. Партийните организации са забранили на работниците да присъстват, но хората не се подчиняват. Желанието за чист въздух е по-силно от страха.
„Разпънахме първия лозунг и започнахме да се оглеждаме и хората започнаха зад гърба ни да пристигат. Само се поглеждахме и си казвахме „получи се, стана”. Това беше най-важното за нас, да има хора зад гърба ни”, разказва Бобева.
Следват нови, още по-масови протести, докато се стига до голремия успех – затварянето на химическия завод в Гюргево.
30 години по-късно от шестте организаторки живи са само четири, които обаче активно участват и в днешните екопротести. Те не приемат да ги наричат герои, а просто майки, изпълнили своя граждански дълг – да осигурят чист въздух на децата си.
