В главната роля: Ламари, душата на „Чамбао”

Има хора, които сияят, предизвикват усмивка и усещане за лекота.

Цялото й име е Мария дел Мар Родригес Карнеро, но цял свят я познава като Ламари. Тя е сърцето и гласа на испанската група „Чамбао”. В петък в София българската публика си каза сбогом с групата на последния им концерт, но това не е край, а ново начало.

В Малага с нея разговаряха репортерът на bTV Марина Евгениева и операторът Павел Баев.

Животът ни е срещнал няколко пъти. В България на концертите на „Чамбао”, а вече и в родната ѝ Малага на брега на морето. Дошла е с двете си кучета Лоло и Луа, които нарича „децата ми”. Започваме със смях, за да се върнем към началото, да разровим спомените, да погледнем горчилката, но и радостта и мечтите, сбъднати и нови.

– Не ми харесва да бъда в главната роля! Въпреки, че съм се посветила на тази професия не обичам да съм в главната роля, представи си какво си причинявам. Точно заради това се опитвам да пиша в трето лице или в центъра да е някакво чувство, не аз самата. Опитвам се нещата да бъдат малко по генерални, защото смятам, че всички хора са еднакви и се стремим към едно и също и то е да бъдем щастливи, нали?

– Кои са твоите най-щастливи или най-особени спомени с „Чамбао”?

– Особени моменти има много. Най-вече, когато нещата преминаха от това да бъдем четирима към това да бъда една в групата. Защото „Чамбао” започна като хоби. В началото нямаше „Чамбао”, имаше само песни, песни създадени като хоби. След работа се събирахме, свирехме и пеехме, но нищо специално, просто в моята къща или в някое ъгълче на плажа.

Постепенно обаче нещата започнаха да се превръщат от хоби в професия. Започна един период, в който всеки трябваше да реши дали ще изостави работата си, за да се посвети на това. Така започна всъщност и нашата раздяла.

Всеки започна да преценява докъде иска да стигне с това хоби. Една професия като тази трябва наистина да я харесваш, тя е свързана с много часове самота, много. През по-голямата част от времето си сам. Трябва да ти харесва да пътуваш, защото се пътува супер много. Трябва да ти харесва да срещаш нови хора. Трябва да не се възгордяваш, защото иначе нещата стават много лоши.

Разривът дойде през 2005. През тази година се случват две много важни неща за Ламари. Излиза албумът „Poquito a poco” на „Чамбао” и тя научава страшната новина, че има рак на гърдата.

– Здравето ми е най-важното. Това беше единствената ми мисъл тогава. Изоставих всичко за около 3 месеца. За това време ми направиха операция, минах курс химиотерапия и видях, че мога да надживея болестта. Видях, че музиката, пътуванията и всичко може да ми помогнат. Музиката помага. Помага да преминеш през една болест, депресия и каквото и да е. Помага. Може би още тогава е бил моментът да променя името от „Чамбао” на „Мари”, но не ми хрумна. Единственото, което исках, беше да работя, защото лекарят ми каза, че няма да умра от това, някой ден ще умра от нещо друго, но не от този тумор, така че аз продължих с „Чамбао”.

След лечението Ламари започва турне и заедно със сестра си Аурора написва книгата „Обичай живота, макар че понякога боли”, посветена на борбата с рака, което се превръща в нейна кауза. Продължава да работи на пълни обороти и вече има 8 албума.

– Когато направиш нова песен, запишеш я и я пуснат по радиото например, какво чувстваш?

– Носи ти радост. Това е един странен момент, защото е малко биполярен. Особено е, защото си казваш – оле, това аз ли съм? И никога не ти се струва нормално, казваш си – Стига, бе, каква изненада! След това чувстваш радост и то не радост, защото са я пуснали по радиото, а заради този конкретен момент. Напоследък обаче поне по повечето радиостанциите в Испания не пускат много от музиката, която се създава в страната. Всички, които правим турнета, добри турнета, не мегаломански, но добри, повечето от нас не ги пускат по радиото в Испания, нито по телевизията, така че не може да разбереш какъв тип музика има в страната, няма го балансът.  По-голямата част от музиката, която върви по радиото и телевизията са групи и артисти, които са на върха с продажбите си. Те обаче не са единствените. Има много, много хора в Испания, които правят музика, които се занимават с изкуство, рисуват, снимат филми с много малко ресурси, правят снимки, но в Испания в културата не се инвестират много пари, както и в здравеопазването и образованието. А точно поддържането на здравеопазването, образованието и културата е много важно за развитието на хората, за опазването и развитието на хората.

– Така е не само в Испания.

– Така е, но аз говоря за Испания. За останалите знам, но знам малко, не много. Обаче като знам какво става в Испания си представям какво е навън. Опитвам се да съм наясно какво става по света, но не прекалявам. Защото ме втриса. Не го правя, за да се пазя, но гледам да не прекалявам с информацията, за да не откача. Не смятам, че щом нещо е показано по телевизията трябва да го приемам и да се съгласявам. Аз преценявам по своите критерии.

Смятам, че най-добрата опция да разбереш какво става по света е да пътуваш. Много по-добре отколкото да го гледаш по телевизията. Ако можеш, спестяваш парички и пътуваш. Така ще можеш да разбереш отвътре какво става във всяка държава, от собствен опит. Обаче трябва да имаш пари.

Винаги съм казвала, че най-добре похарчените пари в този живот са за пътувания. Най-добре похарчените пари. Не за учене, не за лекари, не за храна... И то при положение, че обожавам храната.

Пътуването е най-доброто училище за съзнанието, поне за мен е така.

Пред Ламари има нов път. Предрече го сама с последния си албум „Нуево Сикло” – нов цикъл. За него тя работи с продуцента Едуардо Кабра, половината от култовата пуерториканска група „Кайе 13”. Идеята на Ламари е да премахне завинаги етикета фламенко чил от своята музика. На обложката на албума се вижда нейното тяло, а посланието на снимката е „Отпуснете се, позволете си да си живеете живота без да се тревожите какво ще кажат другите”.

– Какво не се променя никога в твоята музика?

– Това, което не се променя никога в моята музика са любовта и уважението, които чувствам към всяка песен, към всеки момент, в който се сътворява, в който се ражда тази песен, към момента, в който подава глава и вижда света. Любовта и уважението към музиката никога не се променят. 

– Как пишеш песните си? Първо идват думите или музиката...

– Всяка по различен начин. Има някои, които са просто мисли, които някой ден съм написала в някоя тетрадка или в телефона си. Обичайно нещата, за които пея и пиша са живота, смъртта, това да си човек. Когато чета текстовете виждам, че повечето са за това.

Харесва ми, когато нещо напира отвътре и както казвам аз – да го повърна и това е. Не да се ровя, да търся нещо, което да звучи модерно. Ето например „Мокри документи”. Не написах тази песен, защото бежанците, които се опитваха да пресекат морето бяха тема в новините. Умряха прекалено много хора и продължават да умират, а и това продължава прекалено дълго. Написах тази песен, защото ми дойде отвътре и защото има много хора познати и непознати, които за съжаление са преживели това нещастие. 

След концерта на „Чамбао” в София предстои голямото сбогуване с испанската публика в началото на следващата година в Мадрид. После Ламари започва работа по новите си песни заедно с мултиинструменталиста, композитор, певец и неин много любим приятел Мигел Кампейо.

– Изпитваш ли страх или не? Какво чувстваш? 

– Страх чувствах преди време, когато реших, че е дошло времето за последния концерт на „Чамбао”, за да започне новата кариера на Ламари като солист. Но напоследък не изпитвам страх, нямам търпение това да се случи. Вярвам, че цикълът на „Чамбао” стигна до своя край. Не ме е страх какво ще се случи, защото каквото и да стане ще бъде хубаво. Така че най-вече изпитвам много надежда, много повече от страх. 

– И последно, за какво мечтаеш в живота?

– Мечти... Ами, мечтая хората, които обичам да не умират и аз също. Имам много мечти, някои от тях са свързани с музиката, а някои с живота ми.

Мечтая да пътувам, да съм повече със семейството си, иска ми се още да се запознавам с нови хора. Не знам, искам да направя много неща. Обаче – без напрежение, но и без да спирам. Иска ми се да правя всичко, което ми се прииска, което открия.

Сега например се уча да свиря на ханг, защото това е един инструмент, който влезе в живота ми преди много време, но не съм свирила на него. Обаче ми подариха един ханг и това много ме радва. Разбира се, новите песни също. С Мигел Кампейо. Много съм доволна, истината е, че съм много доволна. Семейството ми е добре, кучетата ми са добре. Какво повече мога да искам?