Рафтингът, или спускането по бързи речни води, е чудесно занимание за хора, търсещи силни преживявания. Сигурно си мислите, че освен да търсят силни емоции и адреналин, нищо друго не ги интересува. Има и такива.
Но този път не сме около някоя буйна река. Мястото е езерото на Панчарево. Тече трескава подготовка. Надуват се лодки, подреждат се спасителни жилетки и гребла. Тук трябва да пристигнат няколко групи деца в неравностойно положение. Целта е всяко от тях да се качи на лодка, да грабне греблото и да стане реален участник в разходка с лодка за рафтинг. Изглежда малко нереално.
Към мястото се приближава група от около 30 деца на различна възраст, водени от други младежи. Причината е, че те са с различна степен на увредено зрение или напълно незрящи. Водачите са ученици доброволци.
Дори и само тази гледка е вълнуваща на фона на езерото в Панчарево, където в този момент тренират състезатели по гребане.
За момент се колебая доколко въобще е възможно да дадеш на тези деца гребла и да ги качиш на лодка. До мен е Веселин Пауновски, организатор на начинанието. По негови думи първият път, когато е организирал подобно занимание, незрящо момиче го е попитало какво е водата? „Това беше въпрос, на който просто не знаех какво да отговоря“, ми казва той.
Доброволците помагат на връстниците си да сложат спасителните жилетки. Водят ги за ръка до лодките, помагат им да се събуят и дори оставят бележка с името във всеки чифт обувки, за да могат да си ги разпознаят после. Следва качване в лодките и те поемат по гладните води на езерото.
Възгласи на радост огласят кея.
Свикнал съм да описвам какво ли не, но чувството в момента, в който идва ред на децата с церебрална парализа и такива в инвалидни колички, е трудно да се опише и предаде.
Веселин наблюдава случващото се и виждам, че присвива очи, за да не издаде емоцията си. Човек с неговата професия и толкова много адреналин да реагира така е доста показателно.
„Не знаех какво да отговоря тогава на въпроса какво е водата, но знам какво даваме на подобни деца, които просто никога не са я виждали – това е усещането за нея. Искаме да им дадем усещането, особено на тези, които е невъзможно да се възползват като нас“, казва Веселин.
Трудно е да се обясни. Ние се раждаме, виждаме, ходим, бягаме, плуваме и правим какво ли не, но подобни деца в неравностойно положение – не. Само на подобно място си даваш сметка какво имаме ние и какво нямат те. На част от тях не можеш да почувстваш и емоцията, защото проблемите им са особено сериозни. Тях ги разбират само родителите им, които са с тях.
Не мога да подмина и доброволците – ученици, които за захвърлили тинейджърските си вълнения и показват забележително внимание и отношение към връстниците си, поставени в трудна ситуация за цял живот. Държат ги за ръка, помагат им във всичко и заедно с тях са в лодката – лодката на живота, в която не всички имаме щастието да нямаме подобни проблеми, нещо, което често пъти забравяме.
