Това не е биографичен разказ за Андрей Луканов. Ще видите отблизо жената, била до него от 18-годишна до днес. Казва, че 19 години след убийството все още усеща присъствието му. Тя е Лилия Герасимова. Съпругата на митичния бивш премиер Андрей Луканов.
Интервю на Вяра Деянова.
Как живеете сега?
Живея нормално, както живеят всички българи в момента. За мен малко преди деветдесета година започва един сложен период. Бих казала, че дотогава съм живяла не безоблачно. Съм летяла в облаците. От деветдесета година съм така раздрусана, че съм ту в депресия, ту намирам някакво равновесие. Гледам да съм здрава. Да съм в добро настроение. Растат около мене две внучки. Не искам да ги потискам...
След като напускат известния си дом на улица „Латинка”, отнет им от държавата, Лилия заедно със сина си Карло и дъщеря си Ани се местят в нов квартал, в нова кооперация със старите си мебели. И спомени.
Колко е голям апартаментът, в който ни посрещате?
120 квадрата.
И това е всичко, което имате?
Да, и една дървена къща, но тя е купена до 76-та година.
Изпитахте ли облекчение, когато напуснахте „Латинка”?
Без него вече това не беше същото жилище. Там го и убиха. Аз съм свикнала да губя
Може би най-знаковото убийство по време на прехода. Сутринта на 2 октомври 1996 година Андрей Луканов е застрелян с четири куршума пред дома им на улица „Латинка”. Лилия има рожден ден. Денят на семейство Луканови започва рано. Със закуска и една катерица на прозореца.
Връщате ли се често към този ваш рожден ден?
Всяка година... Някъде от септември започвам да си спомням всеки ден. От 24 септември всеки ден. Цялото напрежение.Преди самото убийство... Постоянно усещах заплахата срещу него. Но ми се връщат дните преди убийството. Дали съм могла да го предпазя. Какво се е случило.
Да, разбира се. Той самият казваше - „няма да се посвенят да ме убият”. И е знаел, много хора са го предупредили, но не искаше да ни плаши. Не беше страхлив човек по начало.
Събудихме се много рано. По-рано отколкото обичайно. Една катеричка се беше провиснала там. Има борчета на прозореца. Станахме рано. Той започна да приготвя закуската. Почна да прави обичайния омлет и ни пита момичета – „колко яйца, да не поискате след това още”. Седнахме да закусваме. Телефонът непрекъснато звънеше... Аз бях повечето време на телефона... Каза: „Аз тръгвам. Днеска не знам дали ще успея да ти купя цветя”. Той много обичаше да купува цветя. С повод, без повод. Най-различни... Любимите му бяха момини сълзи и люляк...
Андрей Луканов излиза към дома си, за да отиде към тогавашната си работа - Топ енерджи, в компанията на своя шофьор - Веско.
Той слезе и в това време започна да звъни отдолу домофонът. Веско каза: „Викайте полиция, викайте бърза помощ” .Аз излязох от стаята на Карло, която гледа към „Латинка”, и видях го долу да лежи и ми стана ясно. Но, за да не травмирам Ани, ние бяхме двете, казвам: „Ани, стреляли са по баща ти. Давай бързо, слизаме долу”. И вече имаше милиционер, полицай, който казвай: „Не го докосвайте. Не го пипайте”. И затова не ми е приятно да минавам покрай „Латинка”.
Какви бяха дните Ви след убийството?
Трудно беше на всички. Първо, който не го е изпитал, е страхотен шок. Мислила ли си, че ще се случи или не, но е страхотен шок. Аз заминах при децата в Москва и това ме спаси.
Щом отидем на гроба, се появява се катеричка. Щом отидем в Мала църква, която е до Боровец, и има борове, веднага се появяват катерички... Имам чувството някак си , че той е до нас. Че тази катеричка е някакво... И аз не знам как да я окачествя.
19 години след убийството на Луканов виновни няма. И петимата разследвани са оправдани окончателно. Съпругата му знае, че той е имал врагове и отляво, и отдясно. Своя точна версия няма.
Затова е толкова трудно. Аз не мога да кажа – „това са убийците, примерно”. Както твърдят следователите за убийството, но и това е едно дело... Много неизвестни. Това е отмъщението, защото умееше много добре да се защитава. И нямаше да могат да му прикачат всичките тези неща.
Водите ли на ум разследване за неговото убийство?
Отначало идеята е била – ето, толкова мафиоти ги гърмят - Крушата, Дюлата, не знам си кой, и Андрей Луканов. След това нещо поутихна и започнаха да казват „убит български премиер”. Някак си малко по-нормално звучащо. И аз вече мога да ви кажа - не ми се иска да се връща, не ми носи спокойствието, което искам да имам, за да оцелея...
Грешката му беше, че той не се махна веднага и не се отказа от политиката. Той имаше еднакви врагове - и в СДС, и на "Позитано" и мисля че те си подадоха ръка - бившата номенклатура, която не можа да му прости.
Когато предупреждаваше за Жан Виденов, че ще има зърнена криза - този не го приема шест месеца. Той знаеше какво ще стане. И предупреждаваше и за банките, и за фалита, и за всичко... Затова нямат интерес да се върнат към него. Колкото повече го маскарят, толкова повече ще остане.
Хранехте ли някаква надежда, докато имаше процес, че ще стане ясно кой на кого е поръчал Андрей Луканов да бъде убит?
Не, много ясен ми беше изходът от процеса. Те ни канеха да участваме в процеса и аз отказах, защото следите тръгнаха към не да бъде политически процес, а да бъде свързан с икономиката. Тук трябва някой сърцат човек да се разрови наново. И тогава истината ще изплува. Аз съм готова да му съдействам, ако не ми посегнат и на мен. Аз мисля, че има хора, които много добре знаят за какво става въпрос. Вие знаете ли?
Не, не знам. Мога само да правя догадки.
Аз мисля че човекът, който знаеше и отнесе може би тайната за убиеца, е Добрев (Николай Добрев – бел. ред.). Убедена съм, че е знаел. Два дни преди това Андрей е бил при него да го предупреди.
Самият Добрев в деня на убийството, когато ви казвам, че се събраха, от някъде донесоха някаква маса. Откъде я докараха не знам и се събраха като на щаб на улицата. И аз отивам при него и казвам: „Викайте линейка”. Те ме пратиха горе да сваля чаршаф да го покрият. Толкова бяха онемели. Той не ме виждаше. Просто все едно, че гледаше през мен. Една дума не пророни този човек .
Критиките към управлението на съпруга ѝ - изнасянето на държавен капитал във външнотърговски дружества, раздаването на така наречените куфарчета, за Лилия са затворена тема. Според нея тя никога не е била реална.
Това са такива измишльотини. Такива измишльотини, че не ми се говори за това. Лично го питах възмутена защо купува Илия Павлов „Балкан турист”. Той само се обърна и каза: „Какво искаш? Американска офшорка ли да го купи за два лева?”.
На 7 юли 1992 г. по искане на главния прокурор Иван Татарчев и с решение на Народното събрание на Луканов е отнет депутатският имунитет. След два дни е арестуван и подведен под отговорност с предположение, че като първи заместник-председател на Министерския съвет през периода 1986-1989 г., е присвоил обществено имущество в особено големи размери. Присъда няма. Делото е прекратено, а Луканов - освободен. Завежда дело срещу държавата в Страсбург и го печели. Посмъртно.
Той нямаше отношение към парите. Просто нямаше. Как мога да обясня на хората, че това, което имаме вкъщи, съм го събрала аз. Даже накрая ми каза: „Е, какво се тюхкаш за „Латинка”. Ти си една вещоманка". Една от големите ми нанесени обиди. И до ден днешен ми тежи. Сърдя му се, че съм вещоманка. Защото ако ни види сега от някъде, няма да бъде много щастлив.
Само искам да ви кажа - днес е много приятен ден и не е студено. Ние сме само на електричество. И преди два дена Ани търси София, която обича да се крие... И влиза в банята и вижда една светлинка мъждука и казва: „София, какво правиш тука с това фенерче”. И тя казва: „Слагам си пижамата, но не искам да хабя ток”.
Ако това дете на седем години и половина... тя слуша нашите разговори, че и на нас ни е двойна сметката този месец. Че не палим и пестим от електричество... и това на него му се предава.
Имахте ли някакви спестявания?
Не, не, кой ще ми повярва?
Нито един лев, никъде?
Имах моите спестявания. От него нямах нищо.
Андрей Луканов не е спестил един лев?
Не, не, не.
За какво го критикувахте?
Казваше, че аз съм неговата опозиция вкъщи. Ние се запознахме в Москва. Аз бях на 18, той на 19 години. Сега щяхме да правим вече... колко години, смятайте.
По начало не беше български мъж. Аз винаги не знам, нямам голям опит с мъжете, не мога да се похваля, но не беше турчин. Беше ревнив, но в рамките на поносимото. Беше много галантен, много грижовен. С едно руско европейско смесено възпитание... Даваше ми свобода във всичко.
Лесно ли се съгласихте да станете негова съпруга?
Доста време ме ухажва. Всичко започна като приятелство първо. Той самият ми казваше: „Не се страхувам, че можеш да ми изневериш, защото не можеш да намериш такъв мъж като мен”. Беше самоуверен, много.
Как Ви наричаше?
Много имена, но няма да Ви ги кажа.
Спомняте ли си тези имена?
Разбира се, че си ги спомням.
Той Ви пишеше писма.
Да, много писма. Много писма. Бележки оставяше и винаги рисуваше.
Какво?
Себе си, зависи каква е темата. Ние не сме били никога вързани. Нямаме халки. Не сме имали сватба в истинския смисъл на думата. Само една вечеря. Аз си запазих името, защото реших, че човек, ако тръгне да се развежда, не може пет пъти да си сменя имената. Никога не съм била Луканова. Имали сме такива куриозни случаи. Винаги носих, докато не ни познаваха и той не беше станал известен, носех брачното свидетелство, за да спим в някой хотел.
Той беше ли доволен от тази Ваша независимост?
Той знаеше от самото начало, че не бих приела да нося друго име от името на баща си.
Какво Ви липсва най-много, в кои моменти Ви липсва?
Във всички моменти. Едно е да си сам, друго... Най-вече на децата липсва. Едно от нещата, за които ми е мъчно, той казваше: „Бе, бъди спокойна, бе. Ще се укротя, ще си гледаме внуците заедно". И понеже много обичаше деца, той искаше да имаме четири деца. Предполагам затова ми е мъчно, че не си видя внуците...
Виждате ли го него в техните очи?
В малката, да. Носи много от дядо си. За нас беше много. Всичко... Неистов характер, жажда за живот.
Някой от „Позитано” за тези 20 години звънна ли Ви да попита: „Лили, как си”?
Не. Никога не сме общували с хората от Политбюро с изключение на Петър Младенов. А Петър Младенов, ние сме състуденти - от един випуск сме в Москва, той ни е кум.
И той ли не Ви се обади след убийството?
Той ни се обаждаше, но му бях сърдита.
Защо?
Защото го оставиха сам. Един от моите упреци към него (Луканов - б.р.) беше, че трябва да вървим по унгарския модел: да се остави БКП, както е в Гърция - има досега ПАСОК... както е в Унгария. Той това трябваше да направи, но не искаше да бъде разцепник и понесе от това ударите. Ако ме беше послушал, щеше да бъде жив.
Кога плачете?
Рядко. Много рядко плача... Поначало. Понякога седя и се чудя една сълза не може да пророня. След това може да ми избива на нещо, но не съм от ревливите.
Как да завършим оптимистично интервюто? Кой е най-щастливият момент с вашия съпруг?
Те са много. До издигането му мога да кажа, че всичко е било. Но бяхме по-бедни и всичко сами сме си направили. Бяха най-щастливите ни години. Момента, в който стана заместник-министър, разбрах, че дотук свършва нашето царство на свобода. Едно от нещата, които ми беше обещал, беше да не се занимава с политика, но той не го спази и плати с живота си.
