Митологизиран, но не и напълно познат. Велик, но не и разбиран във времето, в което е живял. Това е Левски, чиято памет почитаме за 140-и път след онзи мразовит февруарски ден, когато в покрайнините (тогава) на София се издига бесилото, което Вазов нарече „по срам и по блясък на кръста равно".

Левски е трагична фигура в самотата си. Стефан Цанев обича да повтаря, че така и никой не прави опит да помогне на Апостола през цялата седмица, докато шепа заптиета го водят към смъртта му. Така се появява Вазовото бесило и последната песен на Ботев, която знаем всички още от деца - затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня...

Въпреки че историята е добре известна, Левски все още е един самотен символ.

В словата на българските политици „вчера, днес и утре” слушаме еднотипни патетични думи, които само показват колко далеч сме от делото и заветите на Апостола, дори и век и половина след смъртта му. Думи, думи и никакви дела. А той е написал и предрекъл всичко. Подчертавам „написал”, защото всички негови напътствия спокойно можеха и могат да послужат като пътеводител за цялото ни общество през годините.

„Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи”, гласи един от последните завети на затворника, на когото никой не иска да помогне. –„Ако допуснете утре, когато сте вече свободни, да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана”.

Как се чувствате, когато четете тези думи?

През годините така и не се намери кауза, която да ни обедини. Все още трудно могат да се намерят хора, които да ни накарат да се чувстваме „равни на другите европейски народи”, което се дължи и на типичната черта, залегнала в народопсихологията, все да чакаме някой да ни оправи. Сещаме се за Левски само в деня на трагичната му смърт, а много от нас наричат това събитие „честване”. Други пък крещят „к*р за Левски” по футболните стадиони. Направо ме побиват тръпки...

А всеки от нас трябва да носи своя личен Левски в душата си. Защото неговите завети могат да изградят цялата ни обществена ценностна система.

„Не се полъгвайте, че тези които, държат парите, държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни и давал ли е пари или е казвал: нека да стане, па тогава”, продължава последният завет на Апостола.

Едно детенце веднъж ме попита, ако той живееше днес, дали щеше да ни обича? Сигурен съм, че отговорът е да. Защото ние продължаваме да сме неговият народ и не трябва да се съмнявате, че би превърнал нашите проблеми в своя кауза. Но сигурен съм, че пак щеше да си отиде неразбран. В резултат на предателство. Или както пише Вазов:

Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

Става ви мъчно, нали? Глас в пустиня... Между другото, ако разгърнете тефтерчето на Левски днес, на 115 стр. ще видите и добре известния въпрос, който спокойно можем да наречем най-реторичният въпрос в българската история – Народе????