Има само едно място на земята, което се докосва до боговете по-близо от всяко друго. Пътят дотам е триумф на волята. Помага ти да осъзнаеш и оцениш цялото изобилие на живота, което притежаваш у дома, а дори не забелязваш. Защото там, в този непристъпен свят, разбираш, че нищо в живота не се получава даром - нито водата, нито храната. Нито дори въздухът. Всеки ден е една неравна и непрестанна борба за оцеляване. Борба за благословията и благоразположението на боговете от покрива на света. Всеки ден е смирен зов за милостта на Сагармата - богинята майка на земята, извисяваща исполинската си гранитна пирамида на почти 9 километра високо в небесата.
Това е планината, пленила умовете и сърцата на хиляди хора от първия миг, в който са я зърнали. Планината, изкушила, примамила и погребала под вечните си ледове толкова много човешки въжделения, за да ги съхранява и разкрива като най-величествения музей на открито. Това е музей на вечния и нетленен порив и стремеж на смъртния човешки род да върви винаги нагоре, за да достигне и застане с малкия си ръст редом до боговете.
Костваше ми 14 дни да стигна до това място. 14 дни на парещи от изтощение мускули, промазан и пищящ за кислород мозък, безсънни, кошмарни нощи, безкрайни и самотни часове и дни път нагоре, по усойни и враждебни терени. Дни на лишения и върховно изпитание.
Пристигнах в родината на Буда - Непал, в края на юни в най-неподходящото време - сезонa на мусоните, силно непрепоръчителен период, за да тръгнеш по най-прочутия трекинг маршрут в света - до базовия лагер на Еверест и връх Кала Патар, на 5600 м височина.
Всяка година хиляди хора тръгват по стъпките на Тензинг Норгай и сър Едмънд Хилари - първите човеци, които документирано изкачват връх Еверест. Хиляди извървяват успешно пътя до базовия лагер и изкачват връх Кала Патар през активния туристически сезон, ала малцина са тези, които дръзват да поемат по безкрайните хималайски пътеки през сезона на мусоните.
Аз исках да бъда един от тях - да го направя именно тогава и да го направя напълно сам. Без дори едно приятелско рамо. Без помощта на шерпи, носачи или гидове. Без да бъда част от скъпоструваща експедиция, която да ме превърне в поредния комерсиален турист на някоя агенция, който, буквално, да бъде извлечен на гърба на някой шерп до върха и успеха.
Желаех първата ни среща с Хималаите и техните величествени осемхилядници да бъде лична и интимна, насаме, далеч от шума и суетата на масовия туризъм, задръстил дори най-непристъпния регион и превърнал го в поредния безпощадно експлоатиран бизнес ресурс.
Игнорирайки всевъзможни предупреждения и обвинения в лудост и неразумност, които ме заливаха заради идеята ми, живях и се подготвях усилено и устремено за тази мечта почти осем месеца.
Физически, психически и логистично готов, пристигнах в живописен Катманду с полет от Далечния изток. Ако в Сеул и Токио, където бях пребивавал през последната половин година, бях преживял тежък културен шок, след като пристигнах от дълбоката българска провинция в тези два „извънземни“, космополитни, високотехнологични мега-свята, то в Катманду сблъсъкът бе не просто културен, а цивилизационен. Ултимативен квантов скок на атоми, ускорени и сблъскани в Адронен колайдер до максимален разрив.
Заварих една хаотична, бедна, прашна, задушна и порутена действителност. Режим на тока, продънващ ушите шум от клаксони, нечистотии, изпражнения, недовършени сгради, болнави хора. И ликът на Еверест, който те отвсякъде - от банкноти, върху герба, от сгради, върху бира.
За местните най-високата планина на земята е божество. Тя е източник на страхопочитание, но и на препитание. Успелите да я смирят, прикоткат и убедят да ги допусне в покоите си, са и най-богатата и знатна част от непалското общество - шерпите. Те имат и своята крепост, дом и столица - шарените, зелено-сини покриви на град Намче Базаар, разположен на 3440 м високо в Хималаите. Там, на път за върха, човек винаги спира и остава. Не просто заради законите на човешката биология и нуждата на мозъка и тялото от аклиматизация, за да свикнат с кислородния глад, но и заради тайнството и очарованието на това живеещо в облаците небесно царство.
Пристигнали в Намче, сякаш тайнствените златни градове от едноименната култова анимация от нашето детство ще оживеят пред очите ти. Свят, далеч високо от погледите на хората. Свят, потънал в мисълта на своя изконен дълг - да служи и да подготвя онези, които са дръзнали да предизвикат и покорят Сагармата - богинята майка на земята, както непалците наричат Еверест.
Непалците са бедни хора, но единствено по западната дефиниция, според която това състояние се определя от наличието или липсата на „ценни” хартии с цифри в живота на хората. Непалците са искрени и честни хора. Успяват в немотията на скотския си живот да запазят човешкия си облик и добродетели и с усмивката си да призоват и останалите да покажем своите. Непалците са изключителни хора, с цялата натовареност на смисъла, които може да носи тази дума.
Непалците са хора-мравки, пренасящи на гръб по безкрайните и стръмни хималайски баири товари, които няколко пъти надхвърлят собственото им тегло. Това е тяхното ежедневие, целият им живот. Затова всяко зрънце ориз в чинията за тях е празник - защото само който е пренасял храната си на гръб десетки километри в продължение на няколко дни може истински да я оцени. А по пътя, независимо от товара и премеждията, когато те срещне, всеки от тях ще спре, за да се усмихне и да поздрави с „Намасте!”.
И в този момент всичко дребнаво и досадно, от което някога си се оплаквал в ежедневието си, губи смисъл и почва. Пътеките на Хималаите са училище за забравените стойности в живота.
Ден преди да отлетя от Катманду за Лукла, откъдето щях да поема нагоре към покрива на света, влязох в един невзрачен, мръсен и изкорубен магазин по туристическата улица Тамел. В него нямаше ток, нито хладилници. Беше тъмно, а стоката изглеждаше застояла, за което свидетелстваха пластовете прах върху нея.
В Непал няма цени върху стоките. Цената е толкова, колкото ти каже магазинерът и колкото после успееш да я спазариш, което създава впечатлението за непалците като за изкусни и лукави търговци и мошеници. Истината е, че винаги ще потърсят справедливата цена.
Няма и касови апарати, нито се издават бележки, да не говорим за наличието на ПОС-терминали.
„Няма” е дума, която може да се употреби милион пъти в описанието на това магазинче, както и почти всяко друго място в Непал. Накупих бисквити, ядки, сапун, тоалетна хартия, вода и други запаси и провизии за похода. Продавачът ги пресметна - всичко общо струваше еквивалента на 7 долара. Стори ми се напълно справедливо за количеството на закупеното. Тъй като не боравех добре с местната валута, броих по грешка еквивалента в непалски рупии на 90 долара вместо на 7. Човекът притеснено ги взе, преброи и ми каза: „Сър, навярно сте от няколко дни в Непал и не разполагате добре с парите ни.” След това ми върна обратно цялата разлика - взе само това, което му се полага. Пожела ми приятен ден, пожела ми късмет и ме помоли да пазя Сагармата с думите: „Ние нямаме нищо друго!”, и потъна обратно в мрака на невзрачното си магазинче.
Прибрах се в хотела силно впечатлен, режимът на тока тъкмо бе свършил, пуснах климатика, за да ме разхлади от 40-градусовия мор, отворих Гугъл, за да прочета и разбера, че 90 долара за един магазинер в Непал са повече от това, което ще припечели за месец и половина. Този човек си ги беше спестил. И ме изпрати с усмивка, благодарност и уважение, че съм купил стари бисквити и тоалетна хартия от невзрачната му бакалия.
Летище „Тензинг-Хилари" в Лукла е определяно за най-опасното и екстремно в света. Заради късата си наклонена писта, завършваща с остър завой, надморската височина и пословично лошото време, 12-местни самолети от типа „Дорние 228”, снабдени с примитивни уреди за навигация, извършват полети при добро време – от рано сутрин максимум до ранния следобед.
Обичайно е самолетите да не излитат с часове и дни. По време на мусонния сезон това е напълно сигурно. И първото голямо изпитание.
Лукла е входът - парадният вход към полите на национален парк Сагармата, вечния дом на Еверест.
Чаках десет часа, но самолет за Лукла така и не излетя. Имаше една група австралийци, които идваха вече за пети ден, но така и не успяваха да се вдигнат над Катманду с поглед към Хималаите. Тръгнаха си съсипани обратно за Австралия заради визата и отпуските си, които щяха да пресрочат, не можеха да си позволят повече дни на чакане.
Помислих си - колко глупаво, недомислено и неразумно са постъпили - да дойдат от края на света в най-неподходящото време. После обаче се сетих и за себе си, за неглижираните и отхвърлени предупреждения и гласове.
Прибрах се силно разочарован, а за да се доскапе настроението ми, в ресторанта, в който вечерях, се разговорих с двама шерпи, които ми казаха, че самолет за Лукла всъщност не е излитал от девет дни. И за утре шансовете, според тях, били нищожни. Почти не спах...
На следващата сутрин обаче, в 5:00 часа, отново бях на летището, на терминала за вътрешни полети, пръв пред вратата на входа още преди да я отворят, изпълнен с надежда и непоколебима увереност, че Сагармата ще стори път на едно 24-годишно момче от другия край на света да пристъпи в тайнството на нейните забулени в мистичност и облаци светове.
Диспечерът ме позна и ми каза: „Сър, късметлия сте, такова ясно и подходящо за полет време за Лукла не сме имали от седмици.”
Сърцето ми прескочи няколко пъти. Излетях и кацнах в Лукла с първия полет за деня. Най-вълнуващите летателни 30 минути, които някога съм изживявал, преминаха в лъкатушене ниско между хималайските ридове и завършиха с едно драматично и смразяващо кръвта кацане, достойно за най-висшия пилотаж.
Така започна моят 14-дневен поход до Еверест и назад. 14 дни на лишения и изпитания. Безкраен и самотен път през гори и долини, през горди, разбушували се реки, край гомпи, ступи и величествени водопади. Път през разреден въздух, враждебни лунни пейзажи, до глетчери и вечен сняг. Път през жестоки бури, продължаващи дълги часове. Път през непрогледни облаци, закрили като с бели пелерини върховете и ревностно пазещи от погледи цялата си небесна армада. Път по висящи мостове, обсипани с тибетски, молитвени флагчета, призвани да пазят преминаващия пътници. Път през свлачища, лъкатушещ край живописни терени с морни кервани от якове. Път край разлепени снимки на изчезнали и търсени клетници, дошли за малко, за да останат завинаги погребани нейде из безкрайната хималайска шир. Безкраен път.
За да спреш за отмора в забравени от бога селца, небесни, будистки манастири, където да те обгърне аромат на тибетски молитвени свещи, черен чай, тибетски хляб и момос. Път, по който свеж, напоен с дъжд, хималайски въздух да изпълва дробовете ти, а топлината от торта от якове, служеща за гориво и отопление, да те сгрява след поредния прогизнал от жестоките бури и дъждове ден.
Пътят до Еверест е и най-сигурният начин да получиш своите две седмици пълно вегетарианство, без възможност да се изкушиш и да прегрешиш. Месото е изцяло изключено от менюто, в което присъстват основно оризът и чесновите и лучени супи. Чесънът и лукът, както и приемането на поне три литра вода дневно, спомагат за по-лесното и безболезнено преодоляване на симптомите на височинната болест. Гозбите са вкусни и засищащи, приготвени от кухнята и градината на домакини, които предоставят подслон, легло и приятелство в своята лоджа, в своя свят.
Височинната болест... Най-големият кошмар на всеки, поел към небесата. Веднъж преминал границата от 3000 м надморска височина, тя те дебне и чака да „стъпиш" накриво, за да ти покаже най-страшното си лице. Основното и непренебрежимо правило тук е, че човек не бива и не трябва да нощува на повече от 600 м надморска височина разлика от тази, на която е нощувал предходната вечер.
Детайлният разчет на маршрута и неговото последователно спазване са задължители, задължителни и още веднъж - неотменимо задължителни. Всичко друго ще ви доведе до самоунищожителен край. Самодисциплината и разумът в тази враждебна за рационалната функция на мозъка среда са решаващи.
Моето пътешествие бяха споделили още единадесет ентусиасти. Това бяха, цифром и словом, приключенците, които срещнах за моите 14 дни в Хималаите. Аз бях единственият, който беше сам.
На някои от тях глупашката самоувереност им костваше много. Видях как евакуират с хеликоптер човек в кома от района на Горак Шеп (5164 м). Човек, който си бе въобразил, че може да пренебрегне аклиматизационните дни и да върви уверено нагоре, бе свален до долу по най-страшния начин. Надявам се момчето, французин, който беше и глухоням, да е успял да прескочи трапа. Видях припадъци и забелени очи. Видях и потреперих пред вида на страховитите, кървави следи на дизентерията, оставени от някой клетник в тоалетната.
Пътят до Еверест е преди всичко и най-вече изпитание за психиката и самодисциплината. Дисциплината да кажеш „не” на самия себе си. Дисциплината да устоиш да прекараш два дни за аклиматизация в село от осем къщи и двама души, без интернет, без телефон, на 4100 м сред пълната пустош. Трудно е да устоиш да не тръгнеш нагоре, а да спреш и останеш. Да послушаш невидимите закони на биологията, а не вътрешния ти, измамен глас, който ти казва: „Хайде, добре съм, днес можем още малко нагоре.”
Аз имах своя Рубикон на 29 юни. Денят, в който празнувах 25-ия си рожден и имен ден. Бях сам-самичък на 4000 м над морското равнище, сред празното нищо. От изгрев до залез слънце видях един-единствен човек - съдържателят на къщата, в която нощувах.
Без връзка със света, приятелите и близките, това беше най-тъжният рожден ден, който някога съм посрещал. А стриктният ми план изискваше да остана във въпросното село и за още цял един аклиматизационен ден. Тези дни траят вечно, особено когато си сам. Може да ти се струва преувеличено, но само ако си го изпитал, можеш със сигурност да го разбереш.
Никое физическо натоварване не тежи толкова, колкото чувството да си сам. Поне десет пъти бях на ръба на нервите, да хвана раницата и да хукна нагоре или надолу, да се движа, за да не се задушавам, да продължавам, за да покорявам... И за да се върна обратно и отново там, където съм липсвал вече почти година - у дома, при семейството.
Такова инстинктивно, емоционално действие щеше да има своята висока цена. Скоростното изкачване нагоре ще те посрещне със смърт, надолу те чака провал на една дълго бленувана мечта. Устоях и останах, за да мога да продължа и да успея. И да се върна.
Това беше един от най-тежките дни в живота ми. Моят рожден ден. Сам си го избрах. А планината е толкова смазващо могъща, че е възможно дори да те накара да съжаляваш, че си се родил изобщо.
Самодисциплината, смирението и разумът обаче ще бъдат възнаградени. Тялото и духът ще се отблагодарят за проявения разум, като пазят човек ефективно и ефикасно от страховитите ефекти на болестта. Нужни са ви поне два до три аклиматизационни дни и приемането на големи количества течности. Препоръчително е през тези дни да се правят полудневни походи до по-голяма надморска височина, с връщане и преспиване обратно на по-ниската изходна височина от нощувката в предишната вечер. Така мозъкът и тялото привикват по-лесно към екстремните и нетипични условия.
На 5000 м кислородът, който достига до мозъка, е само 50% от това, което се получава на морското равнище. Спокойният сън там вече е мираж. Симптомите, които всеки нормален организъм изпитва, в това число и моят, са събуждане от силни кошмари, леки халюцинации и непрестанно главоболие, породени от недостига на кислород. Може да звучи страшно и неприятно, но там, горе, човек направо мечтае за това пред всичко ужасните симптоми на височинна болест, които могат да го сполетят.
Човек трябва да слушай и да уважава сигналите, които изпраща тялото. Те са най-важният барометър за границите на възможностите. Ако не познаваш и не се вслушваш в знаците, които тялото ти подсказва, обикновено съжаляваш жестоко.
Пътят до Еверест те учи да обединиш в единство всички центрове на тялото и духа си, да работиш с тях в пълен синхрон, уважение и разбирателство, за да те изведат невредим от тази неравна битка със законите на природата.
Самоувереността е най-тежкият и непростим грях в планината. Планината смазва всяка самоувереност и неуважение с нулеви усилия. И винаги го прави по най-впечатляващия и страховит начин. Планината обича да прави силно впечатление.
Два месеца преди моя поход до покрива на света гневът на Сагармата се беше стоварил с пълна сила, опустошавайки базовия лагер на Еверест и причинявайки смъртта на 13 шерпи - най-голямата трагедия в историята на този мечтан, но и смъртоносен връх. Това беше зловещ, но и проглушаващ намек за човешкия род, въобразил си, че със своите пари и арогантност може да се разпорежда дори самата нея - богинята майка на света. В последните десетилетия Еверест се превърна в една машина за пари и отговор на планината за случващото се е категоричен и еднозначен. И, уви, го получаваме и чуваме все по-ясно, все по-високо и все по-често.
Всяка сутрин, щом напуснат дома си и потеглят нагоре или надолу по безкрайните хималайски пътеки, местните завъртат молитвените колелца на входа и изхода на селото си и едва тогава се осмеляват да потеглят. Завъртени, колелата „разпръскват” във въздуха мантри и песни, за да измолят от боговете милост и закрила по пътя.
Местните най-добре знаят какво е да изпиташ яростта на Хималаите. Можеш да видиш и усетиш страхопочитанието в очите им, в думите им. Отблясъкът на парите обаче може да размие дори техните погледи. Това са голямата драма и болестта, които покосяват по-тежко и от чума тези места през последното десетилетие. Все още не е измислено лекарство толкова силно, че да устои на силата на парите и алчността.
Преди точно 30 години Христо Проданов става първият българин, който покорява Еверест. Христо става и първият човек изкачил върха през април, твърде рано за обичайните атаки, и то през най-трудния маршрут, освен това и с рекордно време. Христо е и един от първите, които изкачват Еверест сами, без помощта на шерпите. Загива при спускането си от върха.
По пътя към базовия лагер, в един импровизирано издигнат мемориал, се намират стотици паметни плочи на алпинисти от цял свят, изгубили живота си в ледения ад на Еверест. На едно от най-видните места е и плочата на Христо, а на гърба на камъка - и друга плоча, на български алпинисти от Сливен.
Оставих една българска мартеница на паметната плоча на този голям българин - Христо Проданов. Когато си там, усещаш и оценяваш с цялото си същество мащабите на подвига, величието и трагедията на тези мъже, чийто поглед остава завинаги отправен към върховете. Вечна им памет!
Има причина през сезона на мусоните да не се организират експедиции от компаниите, а туристите да избягват този период, за да тръгват и достигат базовия лагер. Дъждовете са ежедневни, обилни, интензивни и постоянни, от ранния следобед чак до сутринта. Полетите от Лукла и обратно за Катманду са въпрос на истински късмет, а гъстите облаци и лошата видимост правят величествени гледки към върховете голяма рядкост и направо лукс.
Да видиш тази част на Хималаите през мусона обаче си има и своите многобройни позитивни страни. Това е единственият период през годината, когато планината е истински пуста и празна. Пълчищата туристи липсват, усещаш и изживяваш природата в нейния най-чист вид. Селцата пустеят, намирането на място за пренощуване и храна не са проблем, въпреки риска да замръкнеш в село, в което по това време да са останали трима човека и единият да си ти.
На 2 юли достигнах базовия лагер на Еверест, на 5364 м. Костваше ми дълги дни и неимоверни усилия, най-вече психически. Борбата сам срещу природните условия и пределите на тялото и духа е жестока. Пълзиш като мравка, точно толкова малък и незначителен за планината, по безкрайните баири нагоре, които сякаш никога не свършват. Носейки 20-килограмова раница на гърба си, при все, че нормално хората носят по 10 килограма. Пише го навсякъде по туристическите ръководства, ще го кажа и аз. Ще мразиш до края на дните си всеки излишен килограм багаж, с който си натоварили гърба си.
Трябва да привикнеш към условията на първичния живот - без лампа и отопление в стаята, завит в спалния чувал върху твърдия нар. Заспиване с падането на нощта и будене с първите лъчи за деня. Без баня и къпане за две седмици, без интернет и много рядко с наличен обхват за телефона. Без лукс, без глезотии, две седмици на първобитен начин на живот, две седмици на пълно сливане с природата.
На 3 юли, в 4:30 часа, започнах изкачването на връх Кала Патар, откъдето се открива една от най-впечатляващите панорамни гледки към Еверест, Лотце, Нуптце, Ама Даблам, Пумори и долината на Кумбу. Заради структурата на върха, Еверест не може да бъде видян от базовия лагер. Изкачването на Кала Патар, макар да не изисква сложно техническо катерене и само по себе си да не е трудно, е истинско изпитание.
На тази надморска височина всяка миша крачка изисква огромни усилия за тялото и духа, които вече 11 дни са на ръба на изтощението. Самата идея, че стоиш по-високо от Монтблан, те кара да ти се завие свят, а ако не те кара, законите на биологията сами ще се погрижат да възстановят тази „несправедливост”.
Изкачих връх Кала Патар, на 5545 м, за да застана пред най-зашеметяващата гледка, която умът и съзнанието ми са виждали. Сагармата ме възнагради с най-ясното, слънчево и безоблачно синьо небе, което човек може да си пожелае. Това беше първият подобен ден от единадесет насам. И разбира се, както всичко друго в това велико пътешествие, се случи на късмет (или огромното ми вътрешно убеждение) точно в мига, когато най-много ми трябваше.
И за да потвърдя това, обратно долу, в хижата, съдържателят й ми каза нещо, което през целият си път чувах вече твърде често, за да вярвам, че е просто една случайност: „Сър, вие сте късметлия!”, и продължи: „Рядко можете да видите Еверест така „чист” за повече от 20-30 минути дори през най-хубавия сезон”.
Стоях и се взирах в „чистия” Еверест, на една ръка разстояние от мен. Гледах го, пленителен и обаятелен, за повече от час и половина. Със замъглено от липса на кислород съзнание, с парещи до предела на натоварването мускули. Със силно главоболие, със сковаващия, непрестанен страх да не ме сполети и навести страшната гостенка - височинната болест. С биещо от адреналин сърце, с горящи от сълзи и умора очи паднах на колене и попитах боговете единственото нещо, което в този миг имаше значение: „Господи, защо хората не правят това всеки ден, господи...”
Да застанеш редом до Него е като да докосваш боговете. До Еверест - неподвластен никому и никога.
*Петър Гавраилов е на 25 години, студент по финанси в Хохшуле Аугсбург, Германия. През изминалата година се обучава по обменна програма в частния университет „Коокмин” в Сеул, Южна Корея. Има интереси в областта на финансите, футбола, историята, пътуванията и опознаването на културите и народите по света. В края на юни 2014 г. изкачва връх Кала Патар (5545 м) в Хималаите по пътя към Еверест съвсем сам и по време на най-неблагоприятния сезон на мусоните.
