Иван Пенков е от онези хора, чийто живот трудно може да бъде описан в няколко реда. Професионалната му кариера започва през 60-те години на миналия век като военен пилот, продължава като шпионин в Турция и Югославия и завършва като заместник-шеф на военното разузнаване у нас.

Още като дете ужасите от следвоенна Европа оставят траен белег в съзнанието му и предопределят живота му. “…моето поколение израсна под тежестта на спомените на Втората световна война, при която бяха убити над 50 млн. души и в чиято драма много сериозен фактор изигра военната авиация на съюзниците на Германия тогава, т.е аз вече се бях научил да гледам на самолета като едно оръжие.”

За периода, прекаран във военната авиация, Иван Пенков говори с умиление и споделя учудването си когато разбира, че румънските ВВС изучават съюзническа България като евентуален противник. След стотици часове във въздуха, още съвсем млад му се налага да напусне авиацията поради здравословен проблем.

Повратната точка в живота му идва след една „мъглява” среща с представители на военното разузнаване. Така започва двугодишната му подготовка в учебното заведение на военното разузнаване. В школата бъдещите шпиони минават обучение по езици, методи и способи за разузнаване, но най-ценните уроци си остават опитът, който бившите разузнавачи споделят.

„Мой класен ръководител, мой ментор беше разузнавач от военното разузнаване, работил под прикритие. Той казваше: ако видите един или два пъти един човек да ви разминава насреща, погледнете му обувките, ако са износени и удобни - значи е от външното наблюдение.”, разказва Пенков.

Още по време на първата му мисия в Турция му става ясно, че разузнавачът никога не остава невидим. Днес вече е на мнение, че още с прекосяването на границата, чуждите служби са наясно с какъв човек си имат работа.

„Ти си видим. Въпросът е да го правиш така, че да не предизвикаш отвращение, да не преминеш към много агресивни форми на разузнаване, а това изкуство вече трябва да го умееш”, посочва Пенков и дава пример с чуждестранен разузнавач, който е преминал границата и е бил изгонен – след като отишъл на оградата на летището в Балчик и започнал да снима.

Като военно аташе му се налага де провежда стотици срещи с други военни и висши представители на турската държава. Въпреки постоянното наблюдение, на което е подложен заедно със семейството си, Пенков успешно изпълнява задачите, поставени му от централата в България.

Но една „осветена” среща в Западен Берлин с френски агент поставя на косъм успеха на мисията. „Първо агента го чаках два дни да дойде, въпреки че го бяхме осигурили със средства от Париж да дойде до Западен Берлин със самолет – той похарчил парите. Накрая той дойде и когато разговаряхме с него застана един тип и в лицата ни снима.”

Способите за събиране на информация не са изключвали и създаването на много близки контакти с военни разузнавачи от вражески страни. „Примерно в Турция съм питал колко фантоми (изтребители F-4-б.р.) има в Диар Бакър и никой не можеше да ми каже друг, освен американският военно въздушен аташе и той ми каза".

Пенков гордо заявява, че именно разузнавателното сътрудничество между шпионите помага на България при преговорите за влизането й в НАТО през 2004 г. „Тази философска нагласа на нас ни помогна 3 години преди да влезем в НАТО, ние да изградим отлични отношения на сътрудничество с военното разузнаване на Щатите, с ЦРУ, с МИ6, с БеЕнДе.”

След близо тридесет години в системата на военното разузнаване, Иван Пенков е убеден, че България има нужда от действащ и добре работещ разузнавателен апарат, който да обслужва интересите на държавата: „Ако нашите политици смята, чe могат да са слепци и с опипване да вървят напред, нека да премахнат разузнаването.”