Журналистите рядко разказват за вътрешните си преживявания и мотивация. В живота на всеки от нас има моменти и срещи, които малко или много ни променят. Това е една история, която в началото може би ще ви стресира. Тя обаче ще завърши отпимистично, защото няма нищо по-велико от живота. Да, Господ и дяволът понякога се борят за надмощие вътре в нас. Проблемът е, че дяволът понякога печели, макар и временно. Помните ли онзи филм - „В какво се превръщат мечтите”/”What Dreams May Come”/, в който един мъж слезе в ада, за да извади от него съпругата си, която беше извършила самоубийство?

За разлика от този филм, всичко, което ще прочетете в следващите редове е истина и само главните герои знаят през какво са преминали и какво са почуствали. Благодаря им за смелостта да ми разрешат да споделя тяхната история тук. Сигурен съм, че тя няма да ви остави безразлични и когато усетите старата като света борба между доброто и злото в главата си, ще помогнете на доброто да победи.

Ако, разбира се, имате сили да го направите.

Гроб с аларма. Това не беше типичното зрителско писмо. Когато го прочетох в общата поща на телевизията, не изпитах нищо специално. Гневен зрител ни съобщаваше, че в един от софийските гробищни паркове има паметник, който целия бил опасан с камери за видеонаблюдение и дори аларма, която се включвала автоматично, когато някой преминел по алеята. „Аман от тези мутри”, завършваше лаконично човекът, без да си оставя името.

Започнах да се чудя защо някой ще си прави труда да слага цяла система за охрана около гроб. Кой ли е погребан в него?

Зимата беше сковала улиците. Отидох на гроба в късния следобед в един от онези сиви делнични дни, в които нито датата, нито месецът имат значение. Алеите на парка бяха празни, а наоколо се чуваха само гарваните, които бяха накацали върху надгробните плочи, покрити със сняг, който беше паднал преди две седмици и в този момент изглеждаше мръсно бял.

Спас. Той се виждаше отдалеч. Беше изваян в цял ръст върху черен камък и с весела усмивка гледаше към тишината около себе си. Правеха му компания няколко декоративни ангелчета, разположени в четирите ъгъла на ниска метална ограда, която опасваше гроба. Върху него имаше пресни цветя, снегът и ледът бяха внимателно почистени. Беше очевидно – някой беше идвал скоро.

Приближих се до плочата, за да видя датата, на която Спас е напуснал този свят. 19.09.2003 г. Бил е на 16 години и винаги ще бъде на толкова.

„Оттук започва моята зловеща история. Красивото момче с пясъчната коса вече го нямаше. Бях само на 23 и докато приятелките ми се забавляваха, както всички момичета на тази възраст, аз плачех на гадните гробища, хванала чинно букетче в ръка...”, ще напише по-късно сестра му Светослава в своята най-искрена изповед.

В деня, в който отидох на този гроб за първи път обаче, аз все още не познавах нито нея, нито нейното семейство, а тя със сигурност не е предполагала, че по-малко от година по-късно ще изпита нужда да разкаже на всички за своята трагедия.

Все още тя не я беше сполетяла с цялата си злокобна мощ.

Девети парцел, девети ред, гроб номер едно. В този зимен следобед, дори нямаше кого да попитам за алармата и камерите. Затова се насочих към схлупената кабинка, точно до централния вход на парка, в която седеше пазачът. С влизането в тясното опушено помещение видях мониторите, на които се виждаше гробът. Представих се, попитах за този странен начин на охрана.

Възрастният господин с леко овехтяла униформа на общинска полиция ме погледна, подаде ми една цигара и ми предложи да седна до него на кушетката, на която пазачите си почиваха по време на тихите им гробовни дежурства нощем.

„Това е... гробът на едно момче. Загинало в автомобилна катастрофа. - започна бавно мустакатият мъж. – Шофьорът е бил пиян. Баща му така и не може да го прежали. Всяка сутрин в осем сутринта, години наред, той е тук, за да чисти гроба. Камерата си я купи той, защото два пъти някой чупеше плочата на сина му. Алармата е настроена така, че да пищи само когато някой се приближи на един метър от паметника”.

Името на бащата било Митко. Работил е дълги години като полицай. След смъртта на сина му обаче се отдал изцяло на гроба(по разказа на пазача) и всяка свободна минута седял до плочата в тишината.

„След смъртта на брат ми, той просто се беше сринал. Душевен срив, после като че ли се съвзе. То жив не можеш да се закопаеш. Работа, вкъщи, битовизми, грижи, радости, гробища и пак гробища. Всеки ден беше там. Да запали свещичка, да сложи букетче, да почисти. Там. В последния дом на сина си...”, продължава изповедта на Светослава, която пак ще повторя, все още не познавах, а тези нейни думи все още не бяха написани.

Оставих личния си телефонен номер на мъжа с униформата с молба да го предаде на Митко на другата сутрин. Не исках да нахалствам и да го притеснявам. Той със сигурност щеше да ме види на камерите и да се чуди какво правим там. Исках да го успокоя и да се извиня, че сме разпитвали за сина му.

Обаждане все още от този свят. Митко се свърза с мен след три дни. Чрез съпругата си. Приятен и ясен женски глас ми каза спокойно в слушкалката – „Светослав, видяхме че сте били при гроба на сина ни. Не знам какво ви е завело там, но ние не сме направили нищо лошо. Платили сме гроба, а управата на парка ни даде разрешение за камерата и алармата...”

Явно Камелия беше поредният човек, който с пълно право смята журналистите за лешояди. Разказах й за анонимното писмо, което е дошло в телевизията, казах й за разговора с пазача на гроба. Тя пък ми сподели, че вече няколко пъти гроба е ограбван и съпругът й е преживял тези инциденти много тежко, защото смятал, че така се поругава паметта на момчето им.

„Какво можем да направим по въпроса, Светльо?” – вече спокойно ме питаше Камелия. – Няма ли кой да спре тези крадци? Защо не направиш един материал за това?”
Вътрешно почуствах, че ако все пак тези хора споделят мъката си публично, това би им подействало като добра терапия. Те просто искаха да разкажат какви мерки са били принудени да предприемат, за да запазят гроба си. Ако изобщо на някой му пукаше...

Срещнахме се след три седмици отново на гроба на Спас. Тогава видях Митко за пръв и последен път. Едър мъж с искрена усмивка и много, много, много тъжни очи. Стана ми симпатичен веднага, изглеждаше много открит и истински. Разказа ми за трагедията със Спас, как момчето три пъти се връщало при него преди да се качи в колата, която след минути катастрофирала фатално.

След това започна да ми разказва за дъщеря си, че тя е много красива, че се гордее с нея, че се занимава с мода. Говорихме си към половин час. Казах му, че изглежда доста силен и стабилен човек и че съм убеден, че някой ден отново ще види Спас, защото всички сме се запътили към едно и също място. Но преди това да се порадва на живота. Разказах му, че смятам да се женя скоро, а той и Камелия ми отговориха, че дъщеря им отдавна е обвързана и си мечтаят за внуци. Пожелах им го. Започнахме да се смеем, независимо че температурата навън беше поне -10 градуса.

"Всеки ден идваме, защото просто ако не мина, имам чувството, че не съм си свършил работата - нещо ме човърка. А така като мина,запаля свещичка, просто ми олеква на душата - временно", каза след като включихме камерата Митко.

После заговори за видеонаблюдението на гроба. Най-трудно било прекарването на кабела от парцела до кабината на пазача. Картината от гроба се предавала в реално време по 600-метров кабел. Веднага монтирали и електромер на името на Митко, защото държал всичко да е изрядно. Десет дни по-рано близо до гроба на момчето погребали друг покойник, чийто близки се свързали с Митко. И те искали камера, защото цветята изчезнали няколко часа след службата.

В деня след репортажа, в телевизията получихме писмо от Столичната община, в което се казваше, че от следващата година планирали да въведат видеонаблюдение в гробищните паркове. Естествено, това още не е направено. Но Митко беше доволен, защото за първи път говореше пред хората за своята мъка. Сподели ми, че доста приятели го видели по телевизията и го потърсили по телефона, за да му кажат, че правилно е монтирал камерата на гробищата. Чустваше, че неговите действия могат да доведат до нещо градивно.

През следващата година с Камелия се чухме няколко пъти. Този разказ всъщност е за последния ни разговор. Той се състоеше в едно просто съобщително изречение от нейна страна:

„Митко направи нещо много лошо. Самоуби се, Светльо... Не успя да прежали Спас...”

Това ме срази.

„На 28-ми декември си легнах по-рано. Не съм чула нищо. Беше се прострелял в главата”, продължи съпругата му.
Нямах думи.

„Психоложката ме посъветва да говоря затова. Дъщеря ми обаче много зле го преживява. Много му се сърди, Светльо... Защо този човек го направи?”

Не си спомням нищо повече от този разговор. Само знам, че днес, няколко месеца по-късно, Светослава, за която само бях чувал от нейните родители ми донесе в телевизията една тънка книжка. „Не без баща ми”. Искреността на този текст е смайваща.

„Трябва да предупредим близките на потенциалните самоубийци да са по-внимателни. Можем да спасим някого, затова написах тази книга”, каза ми момичето.

Към края на книгата й има един абзац, който ми направи много силно впечатление:

„Не мога да простя на баща ми. Това са доста силни думи, а аз ги изричам с такава лекота. Истината е, че той ми липсва. Много. Ужасно много. Не мога да спра да мисля за него. Усмихнат, с неговия присъщ черен хумор, с цигара в ръка. Така ще го запомня. Обичам те, тате. Съжалявам, че се разделихме така”.

Светослава с удоволствие ще поговори с вас, така както родителите й поговориха с мен. За нещастие, аз не успях да помогна с нищо. Той беше добър човек, не се съмнявам в това. Освен това умееше да прикрива мъката си. Поне пред непознатите като мен.

Никога не знаеш реалните измерения на трагичността, която се крие в едно човешко лице, макар и когато то се усмихва.

Обещах ви оптимистичен край?

Той е ясен като бял ден. Животът продължава. Поне за Светослава и нейната майка. Както и за всички вас, които отделихте няколко минути да прочетете тяхната история, която е толкова истинска, колкото истински са и животът, и смъртта.