Александър Наков е един от последните оцелели анархисти у нас. От живота си в царска и в комунистическа България помни едно - затворите и лагерите. Той е на 95 години. Този човек не вярва на нито една власт.

Той е на 95 години – един век живот, който е всичко друго, но не и обикновен. За внуците си той е просто дядо Сашо, но сред съмишлениците си остава Александър Наков по прякор Анархо.

Наков е роден на 1 август 1919 година в село Косача в крайно бедно семейство. Остава сирак и едва успява да завърши второ отделение. Вместо на училище тръгва на работа. Връща се към книгите на 18 години, когато се запалва по историите за избухналата по това време революция в Испания, чиито двигател са именно анархистите.

Помни първият бой в полицията - издигал лозунги против тогавашния генерал на Испанската хунта - Франциско Франко и неговия режим. Макар и противник на монархофашизма Наков влиза в царската казарма, но за кратко. Арестуван е и осъден на шест години затвор.

Съдбата го отвежда в Скопския затвор, откъдето го освобождават македонските партизани. През 1944 г. Наков се връща в България, а макар и за кратко анархистите възобновяват политическата си дейност. Докато сменя затвора с лагер. През 1948 година е осъден е на 6 години и 8 месеца затвор за участие в организирана група, целяща да измени на държавния и обществен строй.

„Лагерите бяха едни душегубки както им казват, този лагер в Богданов дол влизаш вътре, първо те прекарват през биячинацата”, разказва Наков.

По думите му след боя идва „доброто ченге” и „като най-добър приятел” ти предлага да се подпишеш под документ, който ще те изкара от лагера при първа възможност.

Лагерите се пълнили почти всеки ден, но Наков си спомня, че най-голям наплив имало на 2 юли 1949 година, когато почива Георги Димитров.

„Понеже някой не плакали, някой се веселили, някой такова айде вътре, вътре и веднъж докараха някъде около 40 души сватбари, правили си на негов гръб сватба и какво става прибрали ги тези от сватбата, но без булката. Тях ги кръстиха „ гробарите" - тези дето не са плакали за Георги Димитров”, спомня си възрастният мъж.

През 1950-те затворниците от Богданов дол са преместени на остров в лагера в Белене. По пътя 100-тина души успяват за избягат.

Наков е има възможност да избяга, но не го е направил заради все още малките си деца. В Белене най-страшното е бил глада, много хора са умрели от глад.

Но и всекидневния глад не бил най-страшен. Най-лошото, което можело да ти се случи в лагера е да попаднеш на място, наречено Тел Авив.

„Тел Авив казвахме на карцера, който беше обграден от бодлив тел и беше непристъпен. Когато изкараш там на един черпак вода и 360 грама хляб, като излизаш ти вървиш напред, нещо те дърпа назад както казват. Като излязох моите приятели веднага ми дадоха храна, но на другия де прекопаваме слънчоглед, аз не мога да държа мотиката, камо ли да копая, обаче приятелите ми - единият от едната страна, другият от другата страна – копаят и моя ред слънчоглед и накрая милиционера вижда, че и аз съм си изпълнил нормата. Иначе не си ли изкараш нормата, връщат те в Тел Авив и после не излизаш, а те изкарват - това беше мястото за изтребление на хората там”, разказва Наков.

След намаляване на присъдата Александър Наков излежава общо 5 години в лагери. Благодарен е най-много на жена си за това, че е отгледала двете им деца.

Дрехите, които му върнали били проядени от молци, но нямал други – облякъл тях. Когато се прибрал и децата го видели, избягали уплашени. Сина му се престрашил да контактува с него чак след една седмица.

И след школата на лагера в Белене Александър Наков не се отказва от убеждението си, че всяка власт, била тя и комунистическа е вредна за народа. Затова е уволнен от мините в Пернишко, където работи, и изселен в Разградско. След 1989 година е сред първите, които възстановяват анархическото движение в Перник.