251 лева - това е прагът на бедност, определен официално от българското правителство. Той би трябвало да гарантира минималните потребности от храна, други стоки и услуги. Много високообразовани хора у нас работят за заплати, близки до този праг - като две жени, едната учен в БАН, а другата старша сестра в най-тежкото отделение в страната.

Теодора Лупанова е на 39 години - работи в института по генетика към Българската академия на науките. На път е да изобрети лекарство срещу рака. Държавата оценява труда й на 400 лева месечно.

„Стигат само като социална помощ, да преживееш, за храна и подслон. Нашите заплати не са мръднали от порядъка на 4 години поне. Има голяма вероятност в близките години чистачката да взима наравно с мен”, казва жената.

Емилия Алексиева е на 65 години, отдавна е превишила годините за пенсиониране. За прослужените 45 години като операционна сестра в най-тежкото отделение в страната, тя ще взима пенсия от 150 лева. Вместо това Емата, както я наричат колегите й, избира да остане в Първа хирургия на Александровка болница за 600 лева месечно.

„Трудно живеем. Аз понякога съм си задавала въпроса като сравняват тежкия труд на миньорите, летци като най- тежки и отговорни за страната. Ние никъде - хирурзи не виждам, а тук става въпрос за човешки живот. И не мога да си обясня това не разбиране като заплащане , което е неадекватно”, споделя сестрата.

„Заплатата е изключително ниска. Възнаграждението за целия този труд и образованието, което аз съм минала, за да стигна до този етап, абсолютно няма възвращаемост като материална облага. В тая барака се налага да отглеждаме опитните животни, с които по-нататък правим много значими експерименти, със значение за цялото човечество. Парадоксално е, в тези условия да се прави такава наука”, допълва Лупанова.

Теодора и Емилия работят понякога по 24 часа, 7 дни в седмицата. „Имало е години сутрин се измивам за три операции и след това съм продължавала така като дежурна сестра цяла нощ и са ставали от три на десет спешни до сутринта. Аз сутрин съм дошла в 7 и половина и съм се прибирала на следващия ден в 8 вкъщи”.

И двете не могат да си позволят почивка дори на българското Черноморие. „Мога да си позволя ваканция в родното ми село, това е ваканцията, която мога да си позволя. Ако отида в Банско и карам ски, може би ще си дам заплатата за един уикенд. Така че само с надежди и мечти ще останем до тук”, казва още Теодора.

Въпреки това и двете не биха напуснали – това за тях била мечтаната работа.