Наричат я Станка Златева на самбото, защото непрестанно печели медали и прославя България. Тя е силно момиче с нежно сърце, което не спира да се бори с упорит труд. Мечтае да участва на Олимпиада, но и да има семейство. Прочетете историята на Мария Оряшкова, разказана от Полина Гергушева:
Всеки ден. По два пъти на ден. Дори през уикенда. Тежки тренировки, но и заслужени победи.
Мария Оряшкова вече не помни броя на състезанията, на които се е борила. Не помни и броя на медалите, които е печелила.
Три пъти световна, шесткратна европейска и трикратна световна вицешампионка са само част от отличията й.
Преди месец Мария се върна от Беларус с поредното злато за България.
Състезанието се оказва много трудно психически за нашата състезателка. Точно в същата зала преди две години получава най-тежката контузия в живота си.
Тогава прогнозите са тежки. Операцията на коляното й я отстранява от залата за година.
И напук на спекулациите, че това ще е краят на нейната кариера и ще се откаже завинаги от спорта, в онази зала тя си дава обещание. На себе си и на всички, които вярват в нея – не просто да не се отказва, а да се върне още по-силна.
Силата й си проличава на татамито в Минск. В един силов спорт контузии често се случват, само че да не си ти пострадалият.
Най-шокиращото обаче е да видиш сълзи в очите не на ранения, а на раняващия.
Мария е като лъв, който разкъсва, за да се нахрани с победа, но ридае от жал след поглъщането на плячката.
„Чувствам огромна вина, когато се контузя. Въобще не ми е приятно, защото тези хора, с които се боря, са ми приятели и аз съм била на тяхно място и знам колко е болезнено и как се чувстват. Но истината е, че без злоба няма как да просперираш тук. Ако не си злобен и не мачкаш, теб ще те смачкат, то е малко като на улицата”, признава тя.
Сега, освен че печели състезания в цял свят, Мария е и треньор. Учи младежите на ЦСКА как да бъдат шампиони както в залата, така и в живота и на улицата. Казва, че на добра техника в самбото и джудото много хора могат да ги научат. Тя държи да ги научи на упоритост и в залата, и в обществото. Защото труда, който полагат на татамито, е нищо в сравнение с този, който ги чака навън.
Любимото място на Мария е Националната спортна академия. Като дете спортистката, родом от панагюрското село Бъта, си мечтаела да учи висше образование там. Сега вече е магистър по спорт и сигурност. А мечтите порастват заедно с нея.
Най-голямата й мечта си остава олимпиада. Но не е сигурна дали някога ще я осъществи. Самбото не е олимпийска дисциплина все още. Очакванията са то да бъде такава едва през 2020 година. Тогава обаче Мария ще е на 32.
Казва, че докато се разхожда в НСА, си мисли за всичко, което е постигнала и всичко, което не е. За сбъднатите мечти и тези, които й предстои да сбъдва. Като тази да създаде семейство.
„Самбото може и да е олимпийска дисциплина през 2020, но не знам аз къде ще съм тогава. Мечтая за дом и деца. Като всички спортисти и аз ще ви кажа, че когато се занимаваш със спорт, е много трудно да съвместяваш двете неща и почти невъзможно да имаш човек до себе си. Ще рече, че аз нямам такъв човек до себе си. Много е трудно наистина, пробвала съм, но винаги те се чувстват пренебрегнати, заради това, че ти отделяш повече време, пътуваш много, срещаш се с много мъже, които са от спорта, тренираш с тях. И само един човек, който е спортист може да те разбере”, признава тя.
Казва, че Мария извън залата няма нищо общо с Мария в залата. Агресивната спортистка иначе е нежно и ранимо момиче, което даже обича плюшени мечета. Дори на победната стълбичка от последното й състезание в Беларус е с купа и мече в ръка.
За да стигне до успеха обаче, човек несъмнено минава и през тежки загуби. Преди повече от 7 години по време на състезание в Литва й съобщават трагична новина – тази за смъртта на майка й. В най-трудния ден от живота си 17-годишното момиче взима едно от най-важните решения в живота си: „Останах. Дори в същия ден на погребението аз се борих там. Не знам как, защото бях на успокоителни, но станах първа и до ден днешен не съжалявам. Само един човек, който не е минал през това, може да ме критикува. Аз съм взела решение за себе си и не съжалявам, защото този човек е останал в моите спомени така, както съм го помнела цял живот, и искам и така да остане завинаги”.
Казва, че вярва в нещо без име. Нещо по-голямо и по-свято от нас. Дали е Бог? Не знае. Но често ходи на църква и пали свещичка. „Смятам, че съм късметлийка и че някой ми помага”, казва тя.
Дали чрез покровител, дали с упорит труд, Мария продължава да печели сърцата на българите със своите лъвски победи. И ни кара да настръхнем всеки път, когато чуваме химна.
