Иван Абаджиев: Умората от копането винаги е била по-голяма от тази в залата

Умората от копането винаги е била по-голяма от тази в залата. Това заяви „бащата” на българските щанги Иван Абаджиев пред камерата на „120 минути” по bTV. Като младеж – на 13-14 години, "Папата" е помагал в селскостопанската работа на семейството си - е жънел е от 5 сутринта, до 9 вечерта. След този „страшен, робски” труд умората след тренировките в залата е била значително по-малка. Казва, че тогава е разбрал,че големите физически натоварвания не са страшни, не са стига до претренираност. Така и тествал треньорските си методи върху себе си.

Споделя, че „никога не се е отказал от спорта”.

По думите му не е имал талант, а много недостатъци. Огромните си успехи дължи само на много труд. Мнозина са се противили на методиката му с двуразови тренировки. Разказва, че е изключван от националния отбор, заради по-големите физически натоварвания.

Освен обвиненията в твърде големи натоварвания, среща нескрит укор, че е използвал стероиди и диуретици. В отговор на критиките той припомня, че е хващан три пъти – все на Олимпиади и нито веднъж на друго състезание – световно или европейско.

За последния скандал в щангите, който слага край на кариерата му споделя, че самото състезание било изключително тежко.

"Пет пъти припаднах от стрес на това състезание - то беше най-тежкото, защото беше и последното ми като треньор. Оттогава имам диабет, а единственият, който ме успокояваше беше Иван Славков – Батето. Не искам да си спомням за този случай", заявява Абаджиев.

Научете повече за "бащата на българските щанги" в следващото интервю:

-Как е Иван Абаджиев днес?

-Иван Абаджиев след по-малко от 2 месеца ще стане на 84 години. И се стреми да живее така, както подобава на хората на неговата възраст.

-Отказахте ли се от спорта вече или спорта не се е отказал от вас?

-Аз никога не съм се отказвал от спорта. Навлязох в него в годините на моето юношество, когато бях на 17 години. И от тогава досега не съм се отказал от спорта.

Борбата ми започна много отдава. Тогава, когато аз дръзнах да поставя себе си в екстремални условия, да увелича тренировъчния процес.

Започнах експеримент със себе си във време, когато се говореше много за умора, преумора, претренираност. И винаги се предупреждаваха при усещане на умора да спират спортистите, за да не стане нещо. Аз обаче установих, че човешкия организъм е способен на много по-големи физически натоварвания. Започнах подготовка - всяко свободно време в залата. Сумарно са ми се събирали около 10 часа на ден.

Но имах предпоставки. В детството си, на 13-14 години, трябваше да жъна от 5 часа сутринта до 9 часа вечерта. Когато „Слънцето спряно сърдито пече” и да не изоставам от големите. Това беше страшен труд, това беше робски труд. Правех сравнение на чувството за умора. Умората беше по-значителна там, на нивата. А тук, в залата, за мен беше много спокойно. И това ми даде основание - това сравнение, да схвана, че големите физически натоварвания не са страшни, не са стига до претренираност.

Смятах моето приемане за незаслужено - в спортното училище. Затова аз се чувствам много задължен и трябва непременно да направя нещо. Да се изравня с другите. Това беше моето начало в спорта.

-Колко години тренирахте по този начин, за да стигнете до първия си успех и да си кажете - явно този метод работи?

-Първият успех беше точно след година и половина. Кандидатствах за отборно състезание за националния отбор по спортна гимнастика. Значи за година и половина от нула, аз стигнах до висшата спортна гимнастика в България. Класирах се шести и влязох в националния отбор.

1951-ва г. влязох във ВИФ и виждам - тренират там щанги, пък то имало там републиканско първенство. Аз отидох и показах какво мога. Попитаха ме „в коя категория си?!” и ме поканиха в републиканското първенство. На първите три опита вдигнах и седнах на пейката - идват и викат „Това е републикански рекорд!" Минах второто упражнение, пак идват: „Това е републикански рекорд!"

Така станах републикански шампион. Интересното е, че моята физиономия влезе и във вестниците. Дядо ми, някакъв градинар, му донесли вестника и като видял - хванал един и го турил на гърба си и казал: „На дядо си прилича!".

-Трябва ли да бъдеш добър спортист, за да станеш добър треньор?

-Да, необходимо е това. Но не е фатално. Има спортисти, които достигат някакви постижения, но тяхната даденост, техният талант, не отговаря на изискванията за високи спортни постижения.

Този огромен труд, който полагах ме доведе до тук - аз съм първия българин, който печели медал от световно, и то сребро. Ако се съпостави по какъв начин този, който ме е победил е постигнал този резултат - ако аз съм се готвил при тези условия и с тези средства щях да го победя с 52.5 кг. Значи моята методика е била многократно по-съвършена.

Приложих двуразовата тренировка през 1953-та г. 1954-та г. ме вика завеждащият катедра „Тежка атлетика” и ме предупреди за изключване от националния отбор. Пет пъти съм изключван, заради тези по-големи физически натоварвания. Аз им казвах така - думите на Левски: „Ако загубя - губя себе си, ако спечеля, ще спечели целият народ!", целият спорт.

Аз имах постижения! Аз знаех как съм стигнал до тези постижения. Аз знаех, че не бях талант, имах страшно недостатъци - телесни, физически, а и психически. Аз бях много чувствителен - преди състезание не можех да спя, бях в страшен стрес. Знаете ли - във всяко състезание, в което водих националният отбор, аз свалях по 7-8кг.

Винаги очаквах най-лошото. Това, което очаквах не се получаваше, а се получаваше най-доборото. Но след него следва нещо страшно за мен - аз трябва да го защитя.

-А вашите състезатели като строг треньор ли ви приемаха или по-скоро като приятел?

- Първият състезател, който ме разбра беше Александър Крайчев. В спортното училище „Олимпийски надежди", всички останали бяха против. Не искаха да бъдат натоварвани. Между тях ходеха тези, които се занимаваха с щанги, „специалисти" - те ги настройваха срещу мен. Кой ще иска да бъде натоварван много, да бъде подложен на риск.

Методиката на Абаджиев среща нескрита опозиция, често е обвиняван и в използване на допинг и стероиди. Край на кариерата му слага допинг скандалът през 2000-та година на Олимпиадата в Сидни. В пробите на спечелилите златен и бронзов медал Иван Иванов и Севдалин Минчев е открит диуретика фуросемид. Отличията им са отнети. Абаджиев е уволнен.

Аз съм хващан три пъти - на предната олипмпиада, на тази и последната 2000-та година в Сидни. На нито едно световно първенство, европейско първенство, не са ме хващали...Винаги ми правят допинг контрол. И не само допинг контрол след състезанието. И като слезем на аерогарата и ни чака екип да ни взимат проби. Свършва състезанието - хоп, пак проби. Мен ме късаха от проби! Хиляди проби и аз не съм имал проблем. Проблем имах само на олимпиади.

-А вие как ги понасяхте всички тези моменти?

-Тежко!

-По-тежко от състезателите, предполагам?

-Състезателят го наказват 2 години, а на треньорът му режат главата! Мен преди състезание ми казват - давам ти 2 златни, 2 сребърни, 2 бронзови. Ако получиш други ще ти хвръкне главата.

-Много успехи сте постигнал, но има ли някой провал, който отчитате в кариерата си?

-Много провали има, как! Последният, естествено.

Това беше организирана работа тук, в България. И това беше най-тежкото, понеже последното ми вече състезание като треньор... Пет пъти съм припадал от стрес... От тогава имам диабет. Единственият, който дойде при мен да ме успокоява беше Иван Славков - Батето. Не искам да си спомням за тоя случай...то беше нещо страшно!

-Има ли нещо в кариерата ви, за което да съжалявате?

-Не. Аз мисля, че своя дълг, човешки дълг към държавата си и към спорта аз направих не малко. Не съжалявам за нищо.