Казват, че една история губи по нещо от себе си с всяко разказване. Убедена съм обаче, че към тази само могат да бъдат добавяни нови и още по-цветущи детайли – всичките от личните преживявания на пътника в софийската маршрутка.
Делничен ден, часът е 17.30, центърът на София, вали – всички елементи за непробиваемо задръстване са налице. Тренирала съм се да изчаквам търпеливо, но този път не ми се налага да включвам в експлоатация тази си способност, изградена с времето. Успявам и да сбъдна мечтата на всеки потребител на този вид градски транспорт – сядам.
Няколко минути по-късно – на първото рязко отклонение от редовния маршрут, разбирам, че със сядането съм си спестила и неконтролируемото залитане около тръбните пилони, настъпването на другаря по правостоене и връхлитането върху някой седящ, които могат да доведат само до кисели гримаси и едно „няма нищо” през зъби в отговор на смутеното „извинете”. Шофьорът подвиква окуражително: „Дръжте се, дръжте се!”.
Навлизаме в сърцевината на дебелото, грозно софийско задръстване. Маршрутката вече е въз пълна, което осуетява възможността за отклонение на пътниците от центъра на тежестта им в широк ъгъл. Отклоненията от центъра на тежестта вече са на принципа на предадената енергия на движение, някакъв вид мини мексиканска вълна, но не от радост или щастие. Постепенно киселите гримаси започват да губят част от остротата си и разделението на седнали и правостоящи в това субобщество преминава в съчувствие. Онова „няма нищо” през зъби вече преминава към лека усмивка с разбиране.
По-пътя си успяваме (хващам се, че пиша в множествено число, може би точно заради споделената пътническа съдба за 15, 30 минути, час) да преодолеем препятствия като строежа на софийското метро, кърпенето на столичните улици и булеварди, неправилно спрелите автомобили, пешеходците, прескачащи локви под дъжда.
Успяваме не и без вербалните и жестови комуникативни умения на шофьора, който категорично убеждава останалите на пътя, че притежава правото да мине преди тях. Ръкомахане, подсвиркване, подвикване са само част от способите на водача, влезли в употреба за осъществяването на нашето благополучно и навременно пристигане.
Като казах пристигане, оставих на заден план моментите, в които част от хората, сближили се в споделянето на общи емоции, подхвърлят редовните реплики - „дано да стигнем живи”, „тоя картофи ли кара” и подобни от страниците в речника на пътника. Иронично, поне се надявам да е било иронично, младеж отправя предложение да седне на шофьорското място, виждайки, че напрежението отпред вече ескалира и без да подозира, че тоталният срив в нервите на водача тепърва предстои.
Малко преди края на курса обаче светлина няма, влизаме в последното ниво на тетриса, където блокчетата са наредени плътно едно до друго и се разместват изключително трудно и бавно. Шофьорът обявява гласно, че променя курса: „Завивам надясно, по пътя на осмицата, после по дупките и ще изляза на метрото. Който иска, да слиза”. Прозвуча като без право на възражения.
Е, оказа се обаче, че такива има. Жена възропта, че иска да слезе точно в промеждутъка, който трябваше да бъде пропуснат. Заговори се за права на клиента, слабо качество на услугата, търсене на отговорност и разговори с началници. Дълбоко жегнат, шофьорът хвърли 1,50 на дамата и я прикани да слиза, ако не й изнася, защото „това е положението”. Странно, но никой страничен наблюдател не се намеси в спора, а жената остана.
Въпросът обаче не бе решен. На финала на запаса си от самообладание шофьорът се върна към времето на социализма и така ценното гражданство, което пазело границите на София от „боклуци”. Маневрирайки между препречилите пътя му автомобили, той хвърляше думи в опразнилото се пространство около него отпред, които обаче не рикошираха в останалите пътници, а се изпаряваха в пространството.
Жената, пожелала да слезе в точка от маршрута на т. нар. маршрутката, бе обвинена в егоизъм на фона на благото на останалите, които трябвало да стигнат до края. Отчаянието на шофьора от собствената му съдба достигна още по-високи измерения, когато стигнахме „дупките” (бях споменала, че те стана част от новия път, който поехме).
„Тя ще ми пътува веднъж сутринта и веднъж вечерта, а аз по цял ден си разбивам бъбреците тука. Не може да повърви 100 метра. Ама и аз можеше да кажа с тая счупена кола, дето трябва да й наливам на всеки курс вода, че загрява… И аз можеше да кажа още на Студентски град, не върви, тръгвайте пеша. Можеше да кажа, ама не съм… с извинение – не съм женски мъж”.
От емоционално излияние словото на водача се превърна в поучителен урок по етика в търсене на гражданско отношение: „Ама и вие – колко сте – 6-7 човека. Защо никой не застана на правилната страна? Защо никой не ме подкрепи? Не се прави така! Затова няма да я има тая държава!”.
Дали? Дали когато някой изиска това, за което си е платил, трябва да пренебрегне собственото си удобство за сметка на общото благо, защото се „налага”. Дали единицата трябва да е отговорна за комфорта на колектива? Принципи, които отдавна звучат архаично.
