Какво научи от борбата си с левкемията Хосе Карерас и какъв е споменът му от дебюта на сцената  - световната звезда в операта в откровен разговор с водещия на предаването "120 минути" по bTV Светослав Иванов.

- Добре дошли в България отново. Как сте?

- Чувствам се добре, благодаря. Да работиш е най-добрият знак, че един човек се чувства добре.

- Абсолютно. Спомняте ли си момента, в който за първи път стъпихте на сцената? И мислите, които се въртяха в главата ви тогава?

- Моето първо появяване на сцената беше в моя роден град - Барселона, когато бях на 11 години. Беше малка, епизодична роля в операта, където изпълняваха ролята на детското сопрано в произведението на един много голям испански творец, нещо като детски римейк на Дон Кихот. Професионалният ми дебют беше също в Барселона. Какво чувстваш в този момент ли? Напрежение, огромен вътрешен натиск. Това е много важен момент за един млад певец, чиято кариера започва от този момент. Убеден съм, че всеки се чувства така на своя дебют.

- И какво от тези усещания пазите все още в себе си, когато се качвате на сцената?

- Почти всички. Напрежението и притеснението продължават да са същите, същият вътрешен натиск, същата воля да дам най-доброто от себе си. Винаги се старая да предам чрез гласа си всички мои емоции и чувства на публиката. Същото е - сякаш момчето от Барселона се качва отново и отново на сцената. В началото си мислех, че с годините всичко ще става по-лесно, че рутината ще започне да ми помага... Не, не и не, просто не се случи така. Напрежението, вълнението не си отива, това уникално вътрешно напрягане е все още тук. Те са спътник през цялата ми кариера.

- А кой беше до вас в Барселона, когато малкото момче излезе на сцената за първи път?

- Родителите ми. Всички живеехме заедно, в Барселона. Те бяха до мен.

- И какво ви казаха, след като приключи?

- Казаха ми, че съм бил много добър и трябва да продължа да уча музика. Но също така за миг не ми позволиха да се отделя от училището и да водя нормален живот. Това беше техният основен приоритет. Те искаха да ме предпазят от живота на детето, което ще се посвети изцяло на музиката. И направиха така, че да не спирам да уча като всички нормални деца. Такъв бях и аз - нормално дете.

- Нека поговорим за приятелството. И веднага се сещам за Павароти и Доминго. С него между другото си говорихме за вас преди известно време. Той ви обича и ви уважава толкова много. Какъв спомен пазите от вашето приятелство - голямото трио на тенорите?

- Когато започнахме това... нека го наричаме приключение, ние се отнасяхме с много уважение един към друг. След време с пътуванията, концертите и репетициите заедно този професионален респект от старта на нашите отношения прерасна в много добри и искрени отношения. Роди се истинското приятелство.

- Ще ни разкажете ли за последната си среща с Павароти?

- Отидох да го посетя в къщата му в Модена. Вече знаех колко много е болен. Но той се държеше по същия начин, както винаги се е държал - весел, радостен, жизнерадостен. Дори и в този драматичен момент той се шегуваше. Когато си тръгвах, той стана и ми приготви сандвич, който да изям по пътя обратно към Барселона. Винаги ще помня този сандвич. За мен той е човек, който извън образа си на един от най-изключителните оперни певци, ще остане като автентичен, естествен човек, истински човек. Този спомен ще пазя у мен до края на живота си.

- Левкемията идва в пика на професионалната ви кариера. Изправяте се пред страшна битка. Битка, която водят милиони по света, включително и България. Какво научихте за себе си, докато се борехте с болестта?

- Научих, че... понякога гледаме на живота по много грешен начин. Научих, че истински важните неща не са тези, които вярваш, че са. Кариерата, успехът са важни, разбира се и ние се борим за тях, но това без способността да разбираш хората и винаги да си в състояние да водиш диалог с хората е нищо. Трябва да уважаваш хората. Само тогава и ти ще бъдеш уважаван от тях. Казвам го като един човек, който преминава през зловещ период като левкемия и прекарва почти една година в болница. Това те прави по-зрял и осъзнаваш, че има дълбоки, много по-дълбоки неща от успеха и кариерата.

- Да... имате предвид, че идва узряването.

- Като личност, да...

- И кога тази личност решава, че трябва да помага на другите? Вие създадохте фондация за борба с левкемията.

- След като лично преминах през това и за щастие, спечелих битката срещу левкемията, си казах, че трябва да опитам да направя нещо за хората, които страдат от тази болест. Те са толкова много! Създадох фондацията, за да им покажа, че не са сами и че някого го е грижа за тях. Те трябва да знаят с какво се сблъскват. От друга страна, трябва да се подкрепят и учените, които търсят лекарство. Това беше моята идея, която реализирахме заедно с няколко приятели и членове на моето семейство. Фондацията стартира от Барселона и днес с гордост мога да кажа, че дъщерите на фондацията майка вече са в Съединените щати, Швейцария и Германия. Германският клон е много, много успешен. И това ви го споделям като факт, без да се опитвам да се хваля. Ние ще се борим, докато левкемията не стане едно лечимо заболяване за всеки.

- И къде е тайната на тази битка? Как можеш да надделееш? Вие често ходите в болници и разговаряте с болните, давате им надежда. Надеждата е ключът или...?

- Мисля си, че хората, които са болни и имат възможността да срещнат лично някого, който е победил тяхната болест, им дава не само надежда, но и нещо, което да прегърнат и да го пренесат в тяхната собствена битка. Аз се разболях, започнах борба, беше много трудно, но спечелих. Като ме види човек, си казва - защо да не успея и аз? Ако има шанс, дори и той да е едно на милион, може би това е моята възможност. Те се борят за това едно на милион, защото те знаят, че борбата може да бъде спечелена.

- Такъв ли беше вашият случай? За себе си ли говорите в момента? Колко беше шансът ви, когато разбрахте, че сте болен?

- Първоначално ми казаха, че нямам голям шанс. Процентът на вероятност да се излекувам беше много, много нисък. Но се оказах голям късметлия и щастливец! Но това е защото бях в ръцете на изключителен медицински и научен екип. Семейството ми беше плътно до мен и хиляди хора по целия свят ми изпращаха съпричастност и уважение.

- Разбрах. Да сменим малко темата. Вие гледате новините всеки ден. Какво ви плаши днес, след като гледате какво става по света?

- Плаши ме това, което плаши всеки от нас. За мен е много просто - страх ме е, че няма да можем да дадем на нашите по-млади близки и приятели, някои от които са деца, няма да можем да им дадем мира, в който искаме те да живеят. Това ме плаши и мисля, че много хора в света в момента се плашат от тази перспектива.

- Барселона... Вие сте голям фен на Барселона, Доминго е от Реал Мадрид, сигурно доста сте се карали за футбол зад сцената...

- О, това е нормално. Съперничеството между тези два клуба е добре известно. Всички знаят, че то е спортно съперничество, но защо да не си признаем, че то има общо и с политиката. Това всеки го знае.

- Абсолютно. Накрая, вашата поява в предаването ни днес е подарък за зрителите ни. Лично за мен, защото днес имам рожден ден, възприемам тази среща също като подарък.

- О, това е чудесно!

- Наистина. Но имам честта да направя нещо уникално. Един ваш приятел, много добър приятел, иска да ви покани на неговия рожден ден. Следващата година в София. Неговото име е Христо Стоичков, който ще навърши половин век. Можете ли да си представите това?

- Аз го обичам, просто го обичам! Не само като играч, като фантастичен играч, но и като човек! Неговата автентичност, съдбоносният му характер го превръщат във фантастичен човек!

- Съгласен съм. Това е поканата за шоуто. Догодина, през май, в София. Марадона ще дойде, много други звезди ще са тук, както и други ваши приятели.

- Ще бъде чудесно!

- Да. Това е екип на българския национален отбор. И книгата, подписана "На моя скъп приятел..."

- Много хубаво, много добре.

- Така че вероятно ще имаме шанса да ви видим отново тук. 

- Надявам се много. Моля ви, предайте му моето дълбоко уважение.

- Благодаря ви. Накрая само ще ви кажа, че когато се качите на сцената идва времето на истински и много общочовешки послания. За всички. Благодаря ви. Желая ви успех, маестро!

- Благодаря ви, много ми беше приятно да разговарям с вас!

- Благодаря ви много. Удоволствието беше мое.