Спорът „за” и „против” активната евтаназия продължава да разгръща обширни дебати от правна, етична и морална гледна точка. „Добрата смърт” беше предмет и на дискусия в сряда в София. В продължение на два часа участниците в дебата обсъждаха положителните и отрицателните черти на крайната мярка.

Достатъчно ли е зряло обществото ни, за да позволи подобен акт и как би следвало да разглеждаме въпроса – като юридически или по-скоро като философски?

Правото на смърт

Евтаназията е решение, което сам човек взима в края на живота си. Спорно е обаче дали по този начин той не се отказва от правото си на живот или просто упражнява правото си на смърт, ако въобще съществува нещо подобно.

Според д-р Ставру, един от участниците в дискусията, евтаназията може да се разглежда като акт на самоопределяне. Все пак сами решаваме какви да бъдем – живи или мъртви.

Поставят се и други измерения на проблема като този за донорството. В момента не можем да се лишим от главен орган, за да го дадем на друг нуждаещ, защото това ще предизвика нашата собствена смърт. Следователно ние сме ограничени в разпределянето на тялото ни, като трябва търпеливо да изчакаме нашия сигурен и мъчителен край.

Животът като дар, дълг или бреме

Дълбоко вярващите християни яростно отхвърлят въпроса за евтаназията. Според тях това е нашето право да страдаме.

Тук обаче идва аргументът за болката, която понякога може да се окаже непоносима, но трябва да се изтърпи заради религията. Все пак кои сме ние да се отказваме от подобен дар?

Сега обаче си представете човек, който е на ръба и не вижда друго решение. Той няма търпение да си отиде, защото му е писнало да бъде „мъртвец с отворени очи”, а и чувства, че е тежест на своите близки.

В право ли е той да поиска от своя доктор избавяне от мъките и кога помощта на лекуващия може да се превърне в убийство?

Кутията на Пандора

В днешно време сме склонни да чакаме за малко неща, дори ако става дума за смърт. Какви обаче могат да бъдат последствията?

Ако в крайна сметка активната евтаназия се приеме като алтернатива, могат да възникнат други, коренно различни въпроси.

Когато човек, който е на границата между живота и смъртта, знае, че има подобна опция, той може да се почувства длъжен да я избере. Дори да има надежда и желание за живот, за да не е в тежест на близките си, той ще откаже да се бори. В подобно състояние трудно може да се вземе правилното решение.

И все пак смъртта и живота изненадват. Динамиката на медицината е проводник на надежда. Във всеки един момент неизлечимото може да се превърне в излечимо.

Влошеното качество на живот обаче дълго време ще провокира въпроса дали си струва да продължаваме да се измъчваме, докато темата за смъртта си остава едно огромно обществено табу.