Казват, че всеки народ си заслужава управниците.

Защото ги е избрал, защото не е внимавал достатъчно и в крайна сметка – защото когато отива към урната не мисли, а чувства. И ако тази дефиниция може би не винаги е валидна за другите държави, при нас тя важи с пълна сила.

Ако се обърнем назад, можем да видим с поразяваща яснота, че в 23 годишната история на българския преход ние нито веднъж не се изкушихме да се поддадем на разума, а всеки път очаквахме някой по мистериозен начин да реши всичките ни проблеми с минимум усилия от наша страна.

Примерите в този смисъл са много, като за повечето от тях българите дори вече нямат историческа памет. Забравили са, че са чакали спасение от Царя, от комунистите, от демократите и накрая – от Бойко Борисов. Забравили са, че ни оправяха за 800 дни, в единични, двойни и тройни формати и с министри, които не знаеха кой е Панчо Владигеров.

Затова всеки път, когато се заговори за протест, започваме от нулата.

Сега сме на път да започнем с развалени домати. И това, без съмнение, е изпълнено с национална и психологическа символика.

Анализът на Доматената революция може да бъде разделен на няколко плоскости.

Първо, внимание заслужават хората, които организират този протест.

Защото това не е Николай Колев - Босия. Той успя да хвърли само един домат, преди инициативата да му бъде иззета. Например от хора, които можем да разпознаем от банките на Великото народно събрание през 1990 година например. Тоест – от много отдавна. Това са хора, които все още живеят с романтичния спомен за митингите на Орлов мост. И те без съмнение очакват, че когато призоват за революция, това ще отекне в душите на стотици, хиляди симпатизанти. Предстои им обаче неприятна изненада.

Защото българинът през годините може и да не стана по-умен, но стана значително по-страхлив. Само идеалисти като Босия са готови да прекарат няколко часа в ареста и да се подложат на унижението да преспят в килията. Останалите внимават. Какво ще каже шефа, жената, родата. И предпочитат да се ограничат с шумна подкрепа за революцията във Фейсбук.

Хората с романтичната представа за митингите от 1990 и 1997 година допускат още една грешка. А именно – забравят да сменят стилистиката. В страницата на революцията в социалните мрежи има повече призиви „Долу БКП”, отколкото призиви за протест срещу сегашния кабинет.

Да не забравяме – времето на БКП отдавна мина. Вече има цели поколения, които даже не са сигурни какво значи тази абревиатура. Не са чели Солженицин, забравили са Тодор Живков (той все пак умря преди 13 години ) и не им пука дали някой има досие.

Така че, това с БКП е дневният ред на миналото. В дневния ред на настоящето имат място съвсем други въпроси. Които никой не се сеща да зададе.

Така стигаме до втората плоскост в анализа – какво ще кажем с този протест? И по точно – защо никой не формулира искания към властта, срещу която протестира?

Така срещу правителството утре на едно място ще протестират социалисти, комунисти, националисти, демократи и кой ли още не. Обединени за миг от желанието си властта да падне. И съвършено неспособни да си протегнат ръка и да седнат да една маса в момента, в който стане ясно кой от къде е. И вместо да кажат на кабинета, че не си изпълнява обещанията, че е затънал в скандали и корупция, че е пълен с министри без професионална биография и бекграунд, хората с домати в ръка просто ще се разтъпчат до парламента. Да, някои може би ще бъдат арестувани и пуснати. Ако са ловки – по фасадата на сградата може би ще има няколко червени петна.

Но когато си тръгват, Бойко Борисов все така ще е министър председател. А минималната заплата ще е все така недостатъчна, за да си плащаш наема, тока и парното. За купуване и на домати да не говорим.

И докато се подготвят да викат „Долу БКП”, хората пред парламента забравят още нещо – че единственият политически защитник на дисидента Николай Колев Босия към този момент, е лидерът на БСП – Сергей Станишев. Чийто баща надали би одобрил тази линия на поведение.

И накрая, да се спрем на доматите.

Наистина, би било приятно и ние да имаме своята цветна революция. Да имаме мнение, да не ни е страх да го изразим и от това да произтече нещо. Но ако сравним себе си с държавите, в които революцията вече е победила, пак се оказваме в странно положение. Защото в Грузия имат революция на розите, в Киргизстан – на лалетата, в Тунис – жасминена.

А при нас е революция на доматите. Което в крайна сметка е справедливо. Освен управниците, всеки народ сам си избира и формите на протест. За някои всичко свършва с букет. За други – с лютеница.