За хората, които нощуват в кризисните центрове за бездомни в София, дните преди или след Коледа нямат никакво значение. За тях всеки ден е същият като предишия. Най-честите въпроси, кънтящи в мислите на тези българи са - какво ще ям? И къде ще спя?
Всеки има своя път до тук. Някои са останали без дом след семейни проблеми, други никога не са имали такъв, а трети са били жертва на измамници или лоши обстоятелства. Тук обаче всички са равни.
Здравко е младо момче – едва на 19 години. По погледа му личи, обаче, че съдбата му е тежка. Майка му починала преди няколко месеца, а баща си не бил виждал от 12 години. Обадил му се, едва когато разбрал, че майката е починала. Обещал му да го вземе в Холандия, където се е установил.
По-късно, обаче, следва позвъняване по телефона. „Като ми се обади след 5-6 дена ми каза, че няма да има квартира, няма да е възможно да ме вземе”, казва Здравко.
И така единственият възможен вариант за подслон остава един от софийските кризисни центрове. Тук Здравко казва, че е хубаво. Хубаво е, че има топло легло, топла храна и хора, с които да си говориш. Хора, които споделят твоята съдба. Ако искаш можеш да говориш с тях – ако не искаш - не. Те могат да ти станат приятели – могат и да не бъдат. Тук няма обещания, защото всеки ден е последен и първи. Ако има място в днешния списък – оставаш. Ако няма – до утре.
Вечерта на Стефановден за тези хора има по-специална вечеря и музикална програма. Всичко това е дело на дарители от цялата страна. Хора приели това да помагаш като кауза. Правят го непрекъснато под различни форми.
Стефан Чолаков е един от добротворците. Той е ресторантьорът, който вместо да хвърля останалата храна, я оставя в хладилни витрини за нуждаещите се.
Този път на своя имен ден, Стефан решава да празнува заедно с непознатите хора. „Истината е, че така го почувствах, аз съм на 40 години и съм празувал много стефанови дни с приятели, а този път реших да го празнувам с хора, които не познавам, които имат нужда от храната, която щях да платя така или иначе някъде”, казва той.
Андрей пък е един от музикантите дошли да посвирят на хората в центъра. Казва, че техните усмивки го правят щастлив. Не знае какви са техните животи и съдби. Единственото, което го интересува в този момент е те да се усмихнат.
Директорката на центъра Божана Латева ни разказва, че по празници винаги е така. Намирали се много добри хора, които да помагат. „През останалото време те всяка вечер през работните дни получават храна, всяка вечер. Сутрин имат задължително чай с някаква дребна закуска, може да бъдат кроасани, бисквити или някакви сладкиши. Това е всеки ден”, разказва ни тя.
И докато едни чакат помощ от хора, други разчитат на Божията помощ. Като Таир. Момчето е с видими рани по главата вследствие на побой. Това, обаче, не поклаща нито за миг вярата му в Бог. Приема всяко наказание като изпитание.
„Знаете ли какво са гълъбите? Те са бебетата на Господ. Кoгато имам ги храня, когато нямам се старая да помагам. Видях днеска една баба в рейса, тя не можеше да слезе и аз й помогнах, викам „Бабо, бабо, да ти помогна”. Защото Господ ме е създал за това, да помагам”, разказва Таир.
И въпреки, че няма дом, той е щастлив. Казва, че бездомният човек се радва на малките неща в живота – топла супа, легло и на това, че сутрин се буди. „Тогава знам, че Господ ми е приготвил нещо ново”.
