До информацията – достъп затруднен

На 19 юни, когато напрежението около КТБ започна да ескалира, решихме да проверим каква част от парите на държавните дружества са в трезора.

Постановлението на Министерски съвет предвижда на всеки три месеца министерствата да публикуват справка – как са разпределени парите на предприятията с 50% държавно участие. И ако на сайтовете на някои от министерствата наистина има информация, то при други откриването й граничи с научната фантастика.

Затова потърсихме актуалните данни по Закона за достъп до обществена информация. Ден по-късно КТБ беше поставена под специален надзор. А седмица след това започнаха и отговорите от министерствата – имате право на отговор, но трябва да дойдете да си го получите лично.

Час и половина - толкова отнема плащането на 1.59 лв. без ДДС по Закона за достъп до обществена информация. Толкова е струвала справката, според изчисленията на администрацията на икономическото министерство.

Дотук добре – законодателят е създал един строен механизъм, който да помага на журналисти, адвокати и обикновени граждани да стигат до публичните данни от държавните ведомства без попътно да активират връзки, да изнудват чиновници, а се вмъкват в заключени кабинети по нощите и други подобни гледани на кино сюжети. Достъпът до обществена информация е супер... но не съвсем.

Вижте още: Как се прескача максималният праг от 25% пари на държавни дружества в една банка?

9:00 ч. сутринта изглежда като подходящо време за плащане на касата в административната сграда на МИЕ. Да, ама не. След 20 минути чакане, получавам обаждане – че касиерката е в банката и... трябва да изчакам. Десет минути по-късно решавам, че и аз трябва да намеря банка, в която директно да платя. Докато касиерката се върне сигурно ще й е време за обяд, сещате се.

За банковия превод на 1.59 лв. без ДДС плащам и такса от 4 лева на банката. Времето е пари, все пак... а и с тези такси, в трезора могат да бъдат сигурни, че ще могат да платят и на най-дългата опашка паникьосани вложители.

На връщане административната сграда ми е по път и решавам да попитам все пак дали касиерката се е върнала. Според охраната, тя от сутринта си била там, ама на мен ми трябвал друг човек.

Както и да е - и без друго вече минава 10:00 часа и нямам време да отида в самото министерство, от където да получа и заветния отговор по Закона за достъп до обществена информация.

И тъй като представата ми за време и обслужване се разминава сериозно с тази на министерството, решавам да се възползвам от телефона, който са учтиво са ми предоставили за допълнителна информация – не за друго, а за да уговорим конкретен ден и час да си взема плика.

След часове свободен сигнал, някой в министерството вдига.

Любезно ми обяснява, че търся на грешен телефон (посочен ми в официален отговор от МИЕ). Получавам правилния. Отново часове, в които няма кой да вдигне. След още няколко разговора, малко преди 17:00 часа юрисконсултът на министерството се свързва с мен. На другата сутрин мога да си взема отговора.

А след като съм си взела отговора на лист формат А4 лично, вече можело и да ми го изпратят и на електронната поща. Когато става дума за една страница, няма проблем, но сами се сетете колко полезни са намачканите хартии, когато става дума за огромни таблици с данни, от които не може да се извади нищо без специален софтуер, който да извлича хилядите числа и да ги обработва.

Така докато през седмица някой от кабинета се хвали с постиженията в борбата с бюрокрацията, останалите 6 писма от министерствата костваха повече от 2 часа разговори по телефона и над 4 часа обиколки от сграда в сграда, които реално са на разстояние няколко метра.

И все пак, защо пиша за премеждията на един журналист по пътя му до ужким публичната информация на няколко ведомства? Защото, например, двойните сметки за ток и парно не идват като гръм от ясно небе. Те дълго време живеят като лоша и потенциално опасна идея, която се катери от кабинет на кабинет до заветното „Предложението се приема” в пленарна зала.

Колкото и да се опитват, заинтересованите бюрократи не могат да скрият напълно този процес. Но до последно ще твърдят, че сме набрали грешния номер, когато ги питаме какво всъщност се случва.