“Където и да копае човек, излиза история” – така образно описват местните жители Родопското село Паталеница. Освен църквата „Свети Димитър“ датираща от XI век, жителите на селото имат една дългогодишна традиция. На Гергьовден от ранни зори в различните махали още преди изгрев слънце пламват огньове, а около тях се суетят хора.

Това е началото на традиционното за селото печене на агнета. За целта се прави жар от изсъхнали лозови пръчки, с която се пълнят големи трапове. Всеки трап се подготвя за печенето на чевермета, като броят им на едно място стига до над 20. Гледката е впечатляваща. Всеки си е донесъл агнето и започва над 6-7 часа въртене на ръка.

Според местните хора това е традиция продължаваща над 50 години. Жителите на Паталеница я спазват и се гордеят с нея, защото е повод за празника да се събират цели фамилии - нещо, което в наши дни се случва все по-рядко и трудно.

Не че времената някога са били по-лесни. Авторът на "Бит и душевност на нашия народ" описва Гергьовден по следния начин – „Прегърне ергенът здравата снага на момата, качи я на люлката, залюлее я така, че вятърът да й вдигне сукманчето чак над прасеца, обут в дебел шарен чорап. Трещи люлката, трептят сърцата. Спре ергенът и ако момата, засрамена, не успее сама да скочи, той пак я прихване и свали, цял червен от свян и гъдел. Хем помага, хем се уфайдосва... Но веднъж е в годината Гергьовден и сега всичко е позволено”.

Това са редове от есето "Гергьовден", в което той описва по великолепен начин атмосферата. „От Балкана слизат стада с агнета. Наобикалят ги еснафите да избират и купуват. Но еснафът се не лъже и когато купува живо. Дигне едно агне, дигне второ, трето, докато му се разтреперят ръцете и изгуби мярката. Но има един сигурен признак. Трябва с веща ръка да се подхване агнето под опашката. И... почват шегите: кой какво агне си е купил и ако е нямал късмет с булка, дали е имал късмет с агнето; как го е избрал, дигал ли го е, или го е ловил над опашката. Занасят агнето в къщи, заобикалят го децата, милват го, подскачат от радост, вържат му връвчица и го завеждат да пасе. Най-сетне си дадат хайдушка клетва, че няма да позволят да го заколят. Но дойде традиционният касапин с кървавата престилка и големия нож в зъби, превие му врата и сред плачовете на децата опръска с кръв земята. Качи го на ченгела на крушата и децата поливат със сълзи бузките, а със стомната - червата на агнето. От там в тепсията, на фурната, а от там в опечен вид, агнето се разнася на трапезата с гъсто наредени вити краваи и зачервени препечени агнета, захапали пресен чесън, а над тях се възвишават калаени павурчета със студена ракия и писани бъклици с натопен дивисил”.

Есето е великолепно и описва онези отминали времена и дух на отиващите си времена на патриархален дух наследен от бита на задругата. И тогава Хаджийски пише за отиващата си традиция.

Все пак Гергьовден го има и днес, а в Паталеница традицията продължава. Едва ли ще е грешно да се каже, че въпреки усещането ни, че се губим като народ и традиция, през последните години се намират все повече хора обръщащи се с лице и работещи за опазване и възстановяване на всичко хубаво, което сме носили в себе си като народ през вековете.

По-долу можете да видите подготовката преди печенето на агнетата: