Да победиш възрастта с танци – възможно е! Правят го група дами над 55 години, който се събират всяка седмица, за да се учат на латино танци, а причината е любовта към музиката и към живота.
Всеки петък, една малка зала за латино танци се препълва с ученички. Най-младата е на 55 години, най-възрастната – на 84. Елена е на 65, английски филолог и пенсиониран фармацевт. Танцува от 3 години и казва, че няма какво да я спре. „Човек не може да спре хода на времето. Обаче може да изживее този период в музика, танци и веселие”, с усмивка признава тя.
Всичко започва почти на шега. Евелина е бивш състезател по спортни танци, а преди 14 години превръща професията си в хоби – и създава школа за деца. Докато обучавала малките си ученици обаче, бабите им скучаели пред залата. И един ден, Евелина ги поканила да потанцуват.
„Някои от тях реагираха много положително, но други се дръпнаха. Защото смятат, че това не е нормално, когато са на една такава по-зряла възраст да се включат в подобна инициатива. Сякаш се притесняват от мнението на хората”, разказва Евелина. И вярва, че дамите няма от какво да се притесняват.
Първа се съгласила Яна, която днес е на 83 години.
„Първият път, когато бяха аплодисментите на концерта ни в Банско казах на Радка, моята приятелка: „Раче, те ни се подиграват!” Това беше първата емоция. А пък някой каза „Не, те ви се възхищават на смелостта!”. На това, че ние превъзмогнахме фактора възраст и се появихме. В очите на децата видяхме възхищение, че ние сме се появили на тази възраст и сме с дух на девойки”, спомня си тя.
Невяна е една от най-възрастните ученички. Била учител по музика. Единственият повод за тъга в залата е, че не може да свали 20 години от възрастта си. „Но иначе съм горда, че съм на крак, че се чувствам добре, а имам и мои връстници”.
А тяхната учителка е сигурна, че ги прави щастливи. „Някои от тях казват, че даже са забравили хапчетата. Други – че аз съм гинко билоба за тях. Какви ли не определения съм чувала за себе си, но радвам се ако наистина те си тръгват щастливи и усмихнати от тук”, споделя Евелина.
В очите и по лицата на тези дами няма носталгия по младостта, а сила за живот. И надежда, че ще продължават да танцуват.
„Важното е да дойде човек веднъж. Да влезе в атмосферата, да усети аромата, да усети ако щете прахоляка, който вдигаме. И вече няма да излезе! Непрекъснато ще посещава. Важното е да пристъпи, да има куража. А не да казва – „О, не мога, запръжката, внучето! Не!”, убедена е баба Невяна. А приятелката ѝ Яна допълва, че музиката е в кръвта ѝ „В момента, в който идвам, аз се зарежда от всички. Както казват – в калабалъка се ражда емоцията”.
