Алек Севиля връща надеждата на хиляди хора, преживели ужаса да загубиш част от тялото си. Защото този протезист разбира пациентите си по-добре от всеки друг.
Ангел загубва крака си преди 5 години в жестока катастрофа.
„Първоначално си мислех, че ще съм в инвалидна количка, като ми казаха, че са ми ампутирали крака. Но докторите във ВМА ме предразположиха много добре и ми обясниха, че има протезни центрове, ще имам протеза, ще мога да се движа, ще съм като нормален човек. И така и стана”, разказва той.
Така Ангел се запознава с Алек Севиля - протезист, който му помага да направи първите си крачки след инцидента. Спомня си първия път, когато слага новата си протеза и се изправя на крака.
„Беше странно. Първо ти си свикнал да го няма този крак известно време. След това стъпваш на него и усещането е много странно”, споделя той.
Алек е ортопедичен техник и на лекоатлетката Стела Енева - станала световна шампионка по лека атлетика за хора с увреждания през 2015-а и обявена за „Спортист с увреждания" номер едно в България за миналата година.
„То при мен е по рождение - още от дете съм с протези. Тогава аз не съм ги осъзнавала даже, но съм се радвала, че можеш да се придвижваш. Можеш да бягаш както всяко едно нормално дете. Задоволяваш всички твои нужди, ходиш на училище. А ако го няма този протезен център, ти си затворен, тогава си наистина в един затвор. Седиш и чакаш на едно подаяние”, разказва шампионката.
„Протезата - трябва да се чувстваш комфортно. Това е едно срастване с тялото. Ти трябва с желание и с мерак да го обуваш, както всеки един нормален човек обува обувката си и тръгва. Много хора имат протези и стоят в гардеробите им, защото са неудобни. Това е едно голямо изкуство.”
Да правиш протези за хора, изгубили част от тялото си, наистина е изкуство. Алек работи в протезния център от 7 години. И разбира пациентите си по-добре от всеки друг.
„Бях моряк на кораб, вълна ме удари в гръб. И оттам вече не помня. Събудих се в болницата, 4 месеца се опитваха да ми спасят двата крака. Единия успяха, другия не. И последва ампутация", казва той.
"Беше тъжно. Не мислех как ще си продължа живота. Това ми мина през главата. Няма да бъде пак по същия начин, бях сигурен. А всъщност се оказа, че животът може да си продължи по същия начин”, казва Алек.
Първата си протеза получава още в Норвегия. Между него и ортопедичния му техник се ражда приятелство. И младият мъж решава, че иска да помага на хората, преживели подобни инциденти в България.
„Примерно съм помагал на много хора да почувстват надежда, да имат надежда. Те идват съсипани и в следващия момент, когато аз си направя консултацията с пациента, говоря с него и му покажа, че и аз имам протеза - през цялото време съм се движил около него, той изведнъж осъзнава, че може да се оправят нещата. Няма да бъдеш здрав както преди, но съвсем спокойно можеш да си се върнеш към начина на живот”, посочва Алек.
Работата е сериозна, но му доставя удоволствие. Но го натъжава, когато в кабинета му влезе дете.
Освен отговорната си работа Алек е баща на 3 деца. А липсата на крака му съвсем не му пречи да бъде пълноценен родител.
„Свикнали са от малки. Помагат ми - като влизам да се къпя, ако протезата ми е някъде отстрани, моля: „Тате, би ли ми донесъл крачето?", той ми го носи. Съвсем нормално”, гордее се младият баща.
А протезата му е истинска атракция за най-малките.
„Децата са най-интересни като реакция - мога ли да го видя, мога ли да го пипна, мамо, ела да видиш един роботски крак!”
Казва, че най-важното е да имаш кураж. И да не губиш надежда, защото всяка трудност е урок.
