Всеки ден се разминаваме с тях. Много често ги подминаваме. Те искат да ни кажат нещо, но не могат, а ние не ги разбираме.
По неофициални данни в България хората, които са напълно парализирани и не могат да говорят в следствие на заболяване или инцидент са малко над 7000 души. Често пъти заради невъзможността си да общуват с външния свят се превръщат в затворници в собствените си тела.
„Става един порочен кръг, защото тези деца не могат да комуникират свободно, изолирани са, започват още по-малко да могат да комуникират до момента, в който в много случаи се казва, че те са с тежка умствена изостаналост”, пояснява доц. Морис Гринберг.
В днешния свят на бързо развиващи се технологии може ли едно средство да наруши мълчанието, което има помежду ни? Само преди дни ни напусна един от най-големите умове във физиката. Истинско доказателство, че уврежданията не се преграда за мечтите. Въпреки тежкото си заболяване амиотрофична латерална склероза, Стивън Хокинг не престана да се труди в областта на науката и постигна едни от най-големите си успехи след заболяването и с всичко това показа на света, че физическото увреждане не прави никого по-малко способен да твори.
7-годишната Ани се ражда с детска церебралана парализа. Не може да контролира движенията на ръцете и краката си, не може и да говори, но тестовете на психолозите показват, че тя е със съхранен интелект. До скоро единственият ѝ начин да общува с всички е предимно с очи. Очите, които са прозорец към нейния свят.
Ани заживява с баба си и дядо си преди малко повече от година, когато в семейството им се случва инцидент. След боледуване губи майка си, която е бременна в петия месец.
До този момент Ани е отглеждана в семейството си и е общувала предимно с родителите си. Когато заживяват заедно с баба и дядо комуникацията помежду им често се оказва трудна.
И така до преди година – тогава животът на Ани и цялото ѝ семейство се променя коренно. Откриват, че съществува система, която позволява на момичето да пише и общува само с движението на очите си, тъй като тя не може да движи контролирано крайниците си.
Тъй като Ани е малка и не може да пише тя работи с поредица от картинки. Благодарение на тях съставя изречения, които системата чете.
Освен да общува чрез системата, тя служи и за обучение, може да сърфира в интернет или просто да обърне на любимия канал.
И докато преди често на бабата и дядото на Ани им се налагало да гадаят дали тя е гладна или иска да слуша музика, сега Ани може да каже сама всичко това. Благодарение на системата догодина Ани ще тръгне на училище. С помощта на устройството и ресурсен учител ще получи образование.
Системата е подходяща не само за деца или хора с вродени заболявания. Много често хора губят способността си да говорят или да се движат в следствие на инцидент. И все пак, когато става дума за деца ранното обучение и възможността да комуникират с всички би направило от тях самостоятелни и уверени личности. Наш екип посети центъра за деца с увреждания Пенчо Славейков в Плевен, където децата се обучават от година с устройството.
Християн той също е на 7 години и има синдром на Уест, който прави костите му чупливи, страда и от множество други увреждания, които не му позволяват да говори.
„Работим с технологията, която е на първо ниво и работим за концентрация на внимание и контрол, използваме различни игри най-вече музикални, които му привличат вниманието и го придържат към опреден обект”, обяснява психологът Павлина Дескова.
Този център не изглежда като останалите, благодарение на директора и ентусиазма на екипа от специалисти, които се грижат за децата, тук всичко изглежда различно. Всяка сутрин на близо 80 деца, които посещават центъра, започва със занимания в сензорната стая.
Много често хора губят способността си да се движат или говорят и в зряла възраст. Само в България хората с диагнозата на Стивън Хокинг са около 600.
Анжела Пенчева е на 50 години, тя е първата в България, която изпробва технологията. Още от раждането си е с ДЦП. Не може да говори. Единствено контролирано движение, което може да извършва с тялото си е да движи палеца на лявата си ръка. Благодарение на него написва автобиографична книга, която се казва „Моят живот: Да имаш ляв палец”.
„Изпитвах големи трудности, защото всичките ми движения са силно увредени и на практика пишех с 1 пръст и използвах едно грамче за превключване на клавиатурата. Пишех много бавно и си мечтаех за някакво устройство, което да пише по-бързо от моите ръце. Изобщо не знаех, че някога ще имам такава възможност и сега съм много щастлива, че мечтата се сбъдна”, казва Анжела.
С помощта на системата Анжела започва да пише втора книга.
По книгата на Анжела има и театрална постановка, в която участва самата тя. Освен писател е и актриса, част е от трупа за хора с увреждания.
„Преди да използвам устройството, когато идваха хора вкъщи и ако ме попитаха нещо, на мен ми беше много трудно да отговоря. Измъчвах се от мисълта, че не можех да общувам и хората може би ме смятат за умствено изостанала. А аз исках толкова много неща да споделя, защото имам свое мнение по много въпроси и знам. И съм пълноценен човек и страшно много се тормозех, защото не можех нищо да правя. С устройството мога да отговарям на хората, които идват на гости вкъщи без никакво затруднение и съм щастлива да участвам в разговорите. Имах и възможност дори сама да завържа разговори и да бъда полезна”, казва Анжела.
Благодарение на комуникатора Анжела се решава да завърши средното си образование. Сега е в 10 клас. Мечтае след дипломирането да продължи да се занимава с театър.
