Гръцко-македонската граница. Лагер „Идомени”. В последната година журналисти от цял свят отразяваха кризата с мигрантите на това място. Разказаха се много истории, но една от тях е отличена с награда „Пулицър”, показана от фоторепортера на агенция „Ройтерс” българинът Стоян Ненов.
На 21 години започва работа в агенция „Ройтерс”, на 35 години вече е носител на „Пулицър”, най-престижната награда за журналистика в света. Срещаме се с него само часове след като е научил голямата новина и в деня, в който празнува своя рожден ден.
„Не съм си представял да спечеля „Пулицър”, но не го приемам като нещо особено. Осъзнавам, че е огромно постижение за целия екип фотографи на „Ройтерс” и за мен като българин, но по никакъв начин няма да промени начина, по който работя с хората”, разказва Стоян.
Отличието донася снимка, направена на гарата в Гевгелия преди година - мигрант се опитва са се качи на влак за Сърбия, а полиция се опитва да го спре (заглавната снимка, бел.ред).
„На тази гара живееха няколко хиляди души. На ден минаваха по 2-3 влака, които побираха по 300 човека и общо взето за всички тези хора този влак е последна надежда да се качат и да продължат напред. Ситуацията беше такава, че много хора успяха да се качат, а техни приятели или част от семействата оставаха извън влака. И повечето хора, които тичаха да се качат влака бяха приятели на приятели, които са останали в Гевгелия”, спомня си фотографът.
И днес отразява ситуацията с бежанците в южната ни съседка. Казва, че никога не е целял да печели награди и не кандидатства в конкурси. Не търси публичност, а просто си върши работата зад камерата.
Приятелите и колегите му от Ройтерс обаче го приемат като звезда. „Той работи много в последната година. Да вземеш такава награда не е толкова лесно. Очевидно този, който е гледал снимките е взел правилното решение. Той е човекът, който най-много заслужава тази награда”, смята неговият колега Феджа Грулович, оператор в „Ройтерс”.
Българинът споделя приза в категория „новинарска фотография” с още четирима свои колеги от агенцията и фотографите на „Ню Йорк Таймс”. Научава, че е спечелил от приятели.
„Тази година работата беше страшно много, много пътуване, недоспиване, сблъсъци, грубо отношение, през която всички ние минахме. Това е голямо признание на самата компания, която всъщност ни номинира и направи тази селекция от снимки”, смята Стоян.
Започва работа в Ройтерс преди 14 години, когато е начинаещ фотограф. Преди това отразява събития за няколко български всекидневника. Ненов казва, че никога не е мечтаел да стане фотограф, но случайностите в живота му носят наградата „Пулицър”.
„Идеята, че някога бих работил за Ройтерс, беше немислима. Самият факт, че се случи промени нещата. Осъзнах, че е много сериозна работа, която не е свързана само с фотография, защото ти си сам, сам организираш всичко - логистика, пътуване, хотели, разчиташ само на себе си... Сериозна работа е, но се отплаща с това, което виждаш. Смисъл виждаш снимките си навсякъде”, споделя Стоян.
Първата снимка в голяма световна медия идва няколко месеца след като започва работа в агенцията. „Спомням си, че за първи път видях нещо в „Интърнешънъл Хералд Трибюн”, което е старото име на „Ню Йюрк таймс” - беше зимна илюстрация от София, Борисовата градина и много се зарадвах”, спомня си фотографът.
Днес негови снимки могат да бъдат видени в най-големите вестници в света - от „Уошингтън Пост”, „Бостън Глоуб” до „Гардиън” и „Зи Дойче Цайтунг”.
Стоян споделя, че най-важното в изискванията на агенция „Ройтерс” е снимката да отразява действителността такава, каквато е. „Тотална независимост, прозрачност, специално за фотографията - бързината е много важна. Обработката във фотошоп е почти лимитирана до никакви граници”.
Неговите фотографии разказват истории. Една от тях, правена на протестите на площад „Таксим” в Истанбул е точно такава. „Много от хората се организираха в социалните мрежи и тази мобилна комуникация беше много важна. Слабо улично осветление и в центъра на този хиляден протест лицето на това момиче осветено от мобилния телефон. За мен чисто технически и композиционно, тя е добре изпълнена, един тип илюстрация”, разказва Стоян.
„Тъй като конкуренцията е много голяма между различните новинарски агенции, трябва самата снимка да има високи технически, композиционни качества, които реално да помогнат, така че тази снимка да бъде избрана от редакторите, които са абонати на „Ройтерс”, допълва той.
Основен стандарт, обаче, е пълна безпристрастност към събитието, което отразява. „Показваме всички страни, няма нищо покрито. Това, което аз правя не е еднозначно. Снимките, които правя тук не са само на малки деца и възрастни хора, тука почти всеки ден има някакви сблъсъци, днес дори се гонеха с някакви тояги т.е. и тези снимки ги има в сървиса на Ройтерс, така че всичко е балансирано”, казва фотографът.
„Понеже го познавам отдавна и още докато порастваше ми се струваше много деликатен, нежен и наистина се учудвах, дали ще успее да се справи от това събитие, от където се връщате Идомени и много се радвам, че съм се лъгал и съм го подценявал. Той беше преди това в Анадола, Украйна и просто покрива най-високите стандарти в тази професията”, казва Йордан Симеонов, негов приятел и фоторепортер във вестник „24 часа”.
Често от „Ройтерс” го пращат на най-конфликтните места по света като изборите в края на миналата година в турския град Диарбекир. Тогава се стига до сблъсъци между демонстранти и полиция. Това е и моментът, в който най-много се страхува за живота си.
„Вечерта започнаха да се събират стотици хора пред централата на партията. В един момент осъзнавам, че съм ограден от страшно много хора, всеки втори носи пистолет или нож, стреля се във въздуха и от време на време ме наобикалят вероятно от партията на Ердоган и ми викат трий снимки, трий снимки. Аз се опитвам да изглеждам неутрално, да излъчвам спокойствие. Това за мен е ключа, защото ако ти излъчваш напражение, ти привличаш напрежение. И по едно време дойде един турски фотограф, мой познат и ме пита: Ти ли работиш за Ройтерс? И аз - да. Само да ти кажа, че в момента е адски опасно. И аз казах: Да, да осъзнавам”, спомня си Стоян.
Казва, че едно от най-важните неща е да останеш незабележим и да се слееш с тълпата.
Зад наградата „Пулицър” обаче стоят седмици без почивка, а понякога, за да уловиш дори един добър кадър са нужни дни на търпение и чакане на правилния миг. „Не можеш да се прибереш и да кажеш беше лошо време и не снимах днес. Даже като се започне от най-обикновени събития като това тука, където наистина се работи нон-стоп с 4-5 часа сън. Идване рано, тръгване късно. Един такъв момент беше обявяване на независимостта на Косово, където беше адски студ и аз бях качен на стълба, огромна тълпа от хора и аз чаках, това беше дълго чакане, което се отплати, защото беше първа страница на „Хералд”, казва Стоян.
Казва, че в името на професията рискуваш голяма част от личния си живот, защото често си на път, но е и възнаграждаващо, защото това, което правиш е да показваш на много хора по света какво се случва на дадено място.
Стоян изпраща снимките от малък ресторант на няколко километра от лагера в „Идомени”. Там, той запознава екипа на bTV с Асимения – собственичка на заведението, която всички фотографи наричат „мама”. „Аз съм майка на всички тези журналисти - на първо място, аз им давам това, от което имат нужда: понякога прегрътка, малко любов и усмивка, защото всички те са далеч от домовете си. Готвя им и вкусна домашна храна”, казва тя.
„Стоян е много добро момче и поздравления за наградата, която спечели.Чувствам се горда с него, обичам го много. Идва тук всеки ден, не мога да кажа, че се храни добре. Иска само Кока Кола”, допълва Асимения.
На Стоян му е забранено да навлиза в Македония – наскоро е арестуван докато отразява бунт на 2000 мигранти, които нахлуват в страната. Казва, че не съжалява, защото в един момент оставя камерата си, за да помогне на давещи се мигранти.
„Направихме един голям преход през една река и вече в тази река ситуацията беше много тревожна, защото много бурна вода, която минаваха всякакви хора, семейства, възрастни, жени и наистина в един момент ти се озоваваш на това място, където снимаш и има хора се опитват да се хванат за теб. В такъв момент естествено, че няма как да продължа да снимам, да оставя човека да се удави, защото наистина е въпрос на живот и смърт”, казва Стоян.
Фотожурналистите често са изправени пред избора - да бъдат хора или професионалисти. През 1994 г. южноамериканския фотограф Кевин Картър заснеме в Судан умиращо от глад дете и очакващ смъртта му лешояд. Продава я на „Ню Йорк Таймс” и печели „Пулицър”. Три месеца по-късно се самоубива. Картър признава, че не е помогнал на детето и мисълта за това не му дава покой.
Трагедията се запечатва не само в кадъра, но и в съзнанието. Стоян усеща това, когато отразява масовото убийство, извършено от Андреш Брейвиг в Норвегия. „Ти си ограден от хора, които плачат: близки, роднини, които носят наистина гражданско общество, в което хората са съпричастни и съчувстват на една такава огромна трагедия и аз тогава се разплаках. Нямаше как да седя безчувствено и просто да снимам”, спомня си той.
Казва, че събитията в Идомени го обогатяват емоционално и житейски. „Сблъскваш се с толкова много съдби, емоции, единственото, което може да направи е да надгради нещо в теб, за да бъдеш и по-добър човек”.
Българският фотограф вече отчита плюсовете и минусите на отличието. „Тази награда дава на фотографа едно признание, което във фотографските среди е много голямо. И общо взето където и да отиде този човек, той ще влезе и те ще кажат „ето го носителят на „Пулицър”, което от една страна не е лошо от друга може и да е лошо”.
„Мисля, че откакто спечели тази награда, е трудно да живее с тази голяма промяна. По някакъв начин е хубава, но сега хора очакват от него повече. Сега вече не е толкова лесно да сяда до колеги, защото те винаги ще сравняват работата си с неговата. И ще казват сега аз имам по-хубава снимка от тази на Стоян Ненов, който е носител на „Пулицър”, смята неговият колега Грулович.
Наградите Пулицър са най-високото и престижно отличие в световната журналистика. Връчват се от 100 години в 21 категории от журналистика, до литература и музика. Сред носителите на наградата през годините са: 35-ят президент на Съединените щати- Джон Кенеди и пистелят Ърнест Хемингуей.
„Моето разбиране е, че нещо такова не е цел. За мен един истински професионалист не трябва да се стреми към награди. Работата, която той върши, това е наградата, че работата, която вършиш се вижда от хората, те осъзнават какво се случва, това е наградата”, смята Стоян.
Носителят на „Пулицър” говори скромно и много добре знае защо: награди се връчват всяка година. Накрая обаче остават историите, запечатани в кадър.
