Обичате ли локум? На какво ви напомня? Обикновеният локум вече 45 години се продава с лика на една българка, която държи кошница с жълти рози.

През пролетта на далечната 1963-та година едно 17-годишно момиче от село Каравелово бере рози край дома си. И не предполага, че този миг ще остане в историята.

„Някакъв празник имаше. И имаше един фотограф - бай Георги, работеше в „Балкантурист”. И може би подбираше девойки - дойде, помоли ме, тогава за мен е било нещо много! И в розите ме снимаха”, спомня си Цонка Димитрова.

Няколко години по-късно Цонка за първи път вижда лика си на кутия обикновен локум в местния магазин.

„Изненадах се много. За мен беше гордост, защото тази снимка и до ден-днешен се разнася из цял свят. Ето, малкият ми внук казва: Бабо, аз се гордея, защото снимката ти я има из цяла Англия”, допълва тя.

Славата на момичето с розите от кутиите с локум обикаля цялата страна.

„Отивахме във Вършец на почивка и решихме да останем във Враца. Искахме да спим в „Балкантурист”, с приятели бяхме. И отиваме на регистратурата и жената казва - няма места. Аз не искам да съм нахална, но неговият приятел, веселяк човек беше и се обърна към нея и вика: Ейй, каква хубава жена сме ви дали да краси тука „Балкантурист” и вие да не ни намерите място. За нула време ни намериха места”, посочи още Цонка Димитрова.

Но най-ценно за нея е признанието на съпруга й Димитър. „Няма човек, който да не се гордее. Аз без нея съм кръгла нула! Признавам си го”, казва той.

Заедно са от 50 години. А Димитър още си спомня първата си среща с младата розоберачка.

„Една напълно чиста девойка, в истинския смисъл на думата. Напълно чиста девойка, която беше недостъпна. И пламна една истинска любов вече, която беше много чиста”, разказва Димитър.

Двамата пазят снимката в полето с рози като скъп спомен вече 45 години.

„Съжалявам само, защото и до ден днешен поне не дойдоха едно благодаря да ми кажат. Нищо, знаете ли какво значи нищо! Нито аз съм разрешила да ми взимат образа, нито нищо”, завършва Цонка.

Точно тази снимка остава единственият спомен в живота на семейството. Преди месец жесток пожар изпепелява дома на Цонка и Димитър.

„Аз просто ...само стоя там до кладенеца и рева. И си викам - Боже, какво ще правим?! Защото иде зима. Вярно, имаме покрив, ама като гледаш само какво става, че всичко си отива и се губи и не можеш нищо да направиш! Това е ад направо! На никого не го пожелавам! Ако ще най-върлите душмани да са - на никого не го пожелавам!”, през сълзи си спомня Цонка.

А съпругът й допълва: „Съжалявам най-много, че имах една не чак толкова хубава библиотека, но на мен ми беше целият живот в нея! От детските ми години. Книги, документи, снимки - всичко! Това много ми тежи.”

Днес възрастните хора живеят в къщата на синовете си. Трудно преживяват загубата на дома си и се надяват скоро да посрещнат децата си за празниците.

„Не всичко на тоя свят е пари. Ти пари можеш да имаш много, но като нямаш приятели, като нямаш близки, като нямаш кой да те подкрепя - за какво са ти тия пари? Ще отидеш, ще купиш, добре - какво ще правиш с това, което си купил? Ние имаме много приятели, сега разбрахме колко много имаме. И колко много ни уважават и ни обичат.”

Единственото, за което мечтаят, е да имат възможност да работят в ябълковите градини до къщата.

„Смея да ви призная, че аз на тия години все още се мъча да се трудя, да живея. Не толкова за прехраната, колкото за да съм по-жизнен. Не че ми се живее с орлите, защото прекалено дългият живот е мъка. Но докато съм жив и на 4 крака да лазя, аз не мога да дерайлирам от работата си”, разказва Димитър.  

А съпругата му мечтае само да са живи и здрави те, децата и внуците им: „Да им потръгне на тях в живота, защото ние нашето сме си го изживяли.”