За мнозина новият парламент започва своята работа при очаквания и емоции, съизмерими с вълненията от идването на демокрацията. Сякаш сме се качили на машина на времето и сме се върнали към онези романтични години, в които вятърът на промяната носеше усещане за свобода и топлото магическо очакване, че много скоро всички ще заживеем в по-справедливо и по-богато общество.
Нo, както каза Джеръми Айрънс в “Time Machine” от 2002 г., „всеки носи в себе си своята машина на времето. Онова, което ни връща назад, са спомените. А онова, което ни движи напред, са мечтите”.
Това ме подсеща за въпроса – за какво мечтаем, с оглед на това, което си спомняме?
Бакалските сметки от политическата математика няма да ни дадат желаните отговори. В българската политика в момента едно плюс едно, не прави две. Не прави и едно. Може да имаме две сгради на парламента, но нито един кабинет. Демокрацията не може да се измери с формули до 121 или до 240.
Демокрацията е в мислите, езика, говора, поведението. Тя не се покрива в кредото, описано преди повече от век от Стоян Михайловски: „Плюя на всичко, що виждам, храча на всичко, що срещам".
Не че е лошо да се плюе, напротив, дори е полезно. Това е доказан отдушник за изхвърляне на лошите спомени и натрупания гняв. Върху тази основа стъпва всеки, който се изкачва върху развалините на изхабените властници. Но какво се случва след това? След спомените идват мечтите.
Мечтите са свързани със свобода на духа и на действията. Да мечтаеш означава да имаш идеи, които първо да са минали през сърцето и интелекта, за да се превърнат в онези малки зрънца, които ще донесат промяна, преди всичко в нравите. Защото в резултатите от всички избори се оглежда колективния манталитет на обществата и техните мечти. И истинската промяна извършват само онези, които могат да поведат хората към своите собствени мечти, превръщайки ги и в техни. Като Бенковски, който крещи: „Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!”.
Един от най-унизителните въпроси, които чуваме преди избори е „Кой ще ни оправи?“. Винаги ме е било срам от този въпрос. А след избори идва и отговорът – „Той ще ни оправи“, което звучи не по-малко унизително.
С въпроса „Кой ще ни оправи“ мина Преходът, ние пораснахме, а родителите ни остаряха. „Кой ще ни оправи“ и очакването да бъдем „оправени“ е най-вредното историческо оправдание. Защото тези, които очакват да бъдат оправени, не умеят да мечтаят. Те са пасивни консуматори на лоши спомени, които оставят годините и животът да отлетят, докато чакат да бъдат оправени.
Законите не променят умовете. Нито алинеите моделират мислите. Или ако продължим в стила на Михайловски – „едва ли има по-груба научна ерес от твърдението, че благодарение на един закон човешкото същество ще престане да бъде такова, каквото е – за да стане такова, каквото сме мечтали да го направим“.
Борисов вади зайци от ръкава и пробутва изтъркани номера. Раздава депутати на килограм, сякаш са суджук. „Червените“ са в политическа карантина и сякаш са разрязани на две. Виждаме главата, но виждаме и кутия, от която мърдат краката. Седем-осем и ще са паднали.
Българското общество се оглежда в огледалото. Образът не е еднозначен. Уморени сме и имаме сенки под очите. Наедрели сме, но не защото не хапваме киноа с лимон, а от нерви и лоши спомени. Стискаме зъби.
Ако може Слави да е политик и да управлява, но... не точно. Защото си искаме и шоуто. Искаме и да им казва на тия, които са на власт истината в очите, а, ако той е на власт, на него някой ще трябва да му я казва. Нещо не се връзва тук... Дано си дава сметка, че хората, които гласуваха за него, виждат в неговия образ точно това – човекът, който най-накрая ще поправи държавата. Те ще са нетърпеливи, много критични и крайно емоционални, но това е разбираемо с оглед на очакванията, които имат.
Българският политически живот е мазохистично занимание. Там шоуто е друго – за да се смеят петима, един задължително трябва да плаче. Типична черта в народопсихологията – стане ли весело, става най-тъжно. Е, след 4 април стана весело. Но още две малки и ще дойде ред за тъжните песни. Защото машината на времето не спира да работи.
Все пак, да пожелаем успех на новите депутати. Сигурен съм, че всеки от тях има спомени. Дано се окаже, че има и мечти.
*Коментар на водещия на "120 минути" Светослав Иванов.
