На днешния ден преди 113 години България става независима държава. Скъсването с васалното положение спрямо Османската империя е част от много сложен международен сюжет в навечерието на Първата световна война. Оценките за събитието днес не са напълно еднозначни – както често се случва с важните исторически дати.
По-долу ще се опитаме да изясним някои важни въпроси, които всяка година изникват около 22 септември.
Какво е положението на България преди обявяването на Независимостта?
Обявяването на Независимостта е в пряка връзка и донякъде в сянката на други две важни събития от нашата история – Освобождението и Съединението. Руско-турската война 1877-1878 г. възстановява България на политическата карта на Европа, но още емблематичният Санстефански мирен договор постановява, че новата държава ще бъде васално и трибутарно княжество, което не къса връзката с Османската империя. Берлинският конгрес на великите сили ревизира и разпокъсва територията на новата българска държава, но отново потвърждава васалния статут на Княжество България, а новосъздадената автономна област Източна Румелия е още по-обвързана с Османската империя.
Какво значи този васален статут? София не може да води независима външна политика и правителството ни трябва да се съобразява с всички сключени от Османската империя договори. Това важи с пълна сила за така наречените „капитулации“ – неравноправни търговски договори между Високата порта и Великите сили, които дават много привилегии на гражданите на последните при извършването на икономическа дейност на територията на Османската империя. България също така не може да въвежда свои митнически тарифи, а трябва да обмитява влизащите в страната стоки с договорените между Цариград и европейските страни ставки. Освен това младата ни държава поема и част от изплащането на огромния външен дълг на империята.
Като „трибутарна“ държава България е трябвало да плаща годишен данък на султана, чийто размерът се определял от средногодишния доход на Княжеството и от падащия ни се дял на османския държавен дълг, който трябвало да се изчисли допълнително.
Нещата се усложняват още повече след Съединението през 1885 г., тъй като, макар действащите администрации в Северна и Южна България да се обединяват, де юре в международните отношения двете остават като отделни административни единици, обединени само чрез лична уния в лицето на българския княз, който се явявал и управител на Източна Румелия.
Кога започват събитията, които ще направят България независима?
Въпреки всички гореизброени негативни ефекти и ограничения на васалния статут България преживява бурен икономически разцвет след Съединението. България поддържа активни външнополитически отношения с Великите сили, които вече не мислят за запазването на Османската империя, а как да поделят нейните територии.
Началото на този процес е поставено още на Берлинския конгрес, когато Великобритания заема Кипър, Австро-Унгария получава мандат за „администриране“ на Босна и Херцеговина, а Франция има картбланш да колонизира Тунис – все територии, които до този момент са били под властта на Османската империя.
България осъзнава, че реализацията на амбициите ѝ за национално обединение също минават през въоръжена конфронтация с Османската империя, особено след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание и неуспешните реформи, предприети от Високата порта в Македония и Тракия под международен натиск. Подготовката на един военен сблъсък обаче изисква и дипломатическа активност, а васалният статут на София е пречка за сключването на пълноправни военнополитически споразумения.
Случващото се обаче предизвиква и реакция в самата Османска империя. През юли 1908 г. избухва Младотурската революция. Млади османски интелектуалци и офицери, които стоят зад този акт, искат да модернизират своята държава, да спрат упадъка ѝ и да върнат величието на родината си. Те се радват и на подкрепа от някои европейски сили, които искат чрез тях да засилят влиянието си в империята. Революционерите възстановяват суспендираната османска конституция, но също така дават да се разбере, че ще държат и на спазването на някои от досега пренебрегваните васални обязаности на България.
На 30 август 1908 г. избухва скандал с голям отзвук в София. Дипломатическият ни представител в Цариград Иван Ст. Гешов не бил поканен заедно с останалите европейски дипломати на приема по случай годишнината от възкачването на престола на султан Абдул Хамид. Причината е, че като представител на васална държава се предвиждало да бъде приет на аудиенция заедно с другите османски чиновници и управители на области. Случката предизвиква брожения в България и все по-често в общественото пространство се появяват призиви за обявяването на независимост.
Кой още има интерес от обявяването на независимостта?
Тази идея не е чужда на княз Фердинанд и той вече я е обсъждал с премиера Александър Малинов. Скоро двамата осъзнават, че е настъпил благоприятен момент за предприемане на действия в тази посока, но един такъв акт би трябвало да има дипломатическа подкрепа от европейските държави.
Австро-Унгария също е заинтересувана от нарушаването на статуквото на Балканите, тъй като полученият от нея на Берлинския конгрес 30-годишен мандат за управление на Босна и Херцеговина изтича и областта трябва да бъде върната на Високата порта, но Виена планира да анексира тази територия.
Фердинанд заминава на посещение в Будапеща, където на 10 септември се среща с император Франц Йосиф, който оказва на българския княз почести като независим владетел. Приемът очевидно цели да покаже отношението на Дунавската монархия към българската инициатива. Монархът ни разговаря и с външния министър на Австро-Унгария. Повечето изследователи предполагат, че по време на тези срещи е постигната договорка за единодействие при обявяването на анексията на Босна от Виена и на българската независимост от София.
Паралелно австроунгарската дипломация е извършила сондажи и сред някои от другите велики сили, за да види каква е тяхната позиция за евентуална анексия на Босна. На среща с руски пратеници се обсъжда и евентуалното обявяване на независимост от страна на България, като от Петербург дават знак, че не биха попречили на този акт.
Междувременно работниците в Източните железници в Южна България, които са собственост на барон Хирш и на Османската империя, обявяват стачка. Това е удобен повод те да бъдат заменени с български железничари и България да постави под свой контрол тази важна инфраструктура. Това обаче отново предизвиква недоволството на Високата порта.
Как е обявена независимостта?
След аудиенцията си при австроунгарския император българският княз провежда разговори с премиера Александър Малинов. Между двамата възникват разногласия как да бъде прокламирана Независимостта на България.
Фердинанд предпочита това да стане след обявяването на анексията на Босна и Херцеговина, но Малинов настоява това да стане по-рано, защото според него така действията на българското правителство ще демонстрират по-голяма самостоятелност и ще могат да бъдат защитени по-лесно дипломатически. Допълнителен катализатор е и спорът за „Източните железници“ с Високата порта. В крайна сметка е решено прокламацията за Независимостта на България да бъде обявено на 22 септември.
На 21 септември княжеският кораб „Крум“ акостира в пристанището в Русе и Фердинанд е посрещнат от правителството. Монархът и кабинетът взимат влака за старата българска столица Велико Търново, където е решено да бъде обявена прокламацията за отхвърлянето на васалната ни зависимост от Османската империя. Според нови изследвания манифестът за обявяването на Независимостта на България е бил окончателно написан на железопътната гара в Две могили.
На 22 септември на тържествена церемония в престолната църква „Св. 40 мъченици“ Фердинанд прочита подготвената прокламация. Вестта за обявяването на Независимостта на България се разпространява светкавично в цялата страна и в много градове се организират празнични демонстрации. България вече е царство, а Фердинанд се титулува цар.
Защо Османската империя признава независимостта ни, без да се стига до война?
Докато в България празнуваме, реакциите в чужбина изобщо не са толкова възторжени. Естествено, Османската империя реагира гневно, а през следващите месеци се отправят заплахи за война и България обявява частична мобилизация.
Ден след обявяването на Независимостта на България, Високата порта понася още един удар, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. В създалата се суматоха пък Крит, който по това време е автономна провинция на Османската империя със статут, сходен с този на Източна Румелия, обявява своето обединение с Гърция.
Новата криза мобилизира великите сили, които все още не са готови за война и правят дипломатически совалки, за да предотвратят възникването на въоръжен конфликт. Франция и Англия предприемат стъпки, за да охладят страстите на управляващите в Цариград.
София дава заявка за мирно уреждане на спора с Османската империя и с тази мисия в Истанбул е изпратен Андрей Ляпчев. Европейските държави, подписали решенията на Берлинския конгрес, дават знак, че са готови да изменят клаузите на договора и да признаят суверенитетът на страната ни, но само ако се споразумеем с Цариград.
Изправена пред много вътрешни проблеми след Младотурската революция и без изявена дипломатическа подкрепа от великите сили, Високата порта също е склонна на преговори. За да признае независимостта на България, обаче, османското правителство иска огромната за времето си сума от 650 милиона златни франка като компенсация за загубения данък от България и национализацията на линиите на Източната железница на наша територия.
Преговорите зациклят, защото България не може да плати исканото обезщетение и отново се заговаря за война. Русия, която се е обявила против Съединението през 1885 г., сега вижда шанс да възстанови авторитета си у нас и предлага да посредничи при уреждането на спора.
Санкт Петербург предлага да опрости на Османската империя дълга от контрибуциите за Руско-турската война през 1877-1878 г., които възлизат на 125 милиона златни франка. България поема дълг към Русия в размер от 82 милиона лева, които е била готова да даде на Османската империя като компенсация за отпадане на васалната зависимост. София е трябвало да плати сумата за 75 години при лихва от 4,75 %, без да се обвързва с гаранции и да отстъпва контролни права. След подписването на протоколи за тези споразумения Независимостта на България е призната от останалите европейски държави през 1909 г.
Защо и днес има различни оценки за обявяването на независимостта?
113 години след обявяването на Независимостта на България оценката на събитията не е еднозначна. Мнозина анализатори отбелязват, че само за 10 години след това държавата ни преживява две национални катастрофи, а предходният период е бил белязан от икономически и социален възход. Повдига се въпроса дали ние, българите, сме били готови за своята държавна независимост.
Историята не борави с категории като „ако“ и „какво би станало“. Акцията по обявяването на Независимостта на България е брилянтно замислена и изпълнена дипломатическа операция, която завършва един цикъл в общественото ни израстване и отваря пред нас нови хоризонти, които може да са утопични, но ни дават друг кръгозор, следваща цел на нацията - постигането на национално обединение. Действително тя се оказва илюзорна и неизпълнима, отбелязва председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев.
„Обявяването на Независимостта на България е очаквано събитие в европейските дипломатически канцеларии още през 90-те години на XIX век. Има един анахронизъм през 1908 г. – България, която е втората по територия държава на Балканите след Румъния, е единственото автономно княжество, като дори и Черна гора е независима. Тоест статутът на България не отговаря на нещата“, отбелязва историкът и бивш ректор на Софийския университет проф. Иван Илчев.
Според доц. Груев негативната последица от Независимостта, ако има такaвa, е засилването на политическата роля на монарха в лицето на Фердинанд, която е потвърдена и с решенията на Великото народно събрание, свикано през 1911 г.
„Личният режим на Фердинанд говори за слабостта на българските политически партии, за готовността на някои от водачите да се корумпират, не винаги във финансовия смисъл на думата и готовността да водят политика, която не винаги е в интереса на някой, избран от народа. А Фердинанд е един кадърен и способен владетел, който надценява собствените си възможности и възможностите на България, и оттук вече произтичат грешките, които прави през 1913 и 1915 г.“, допълва проф. Илчев.
В същото време, той подчертава, че от днешна гледна точка "на независимостта се предава едно много голямо значение, което не винаги отговаря на реалната ѝ стойност": "Има държави, които много умело използват зависимата си позиция и получават облаги за себе си. По начало независимост в истинския смисъл на думата в съвременния свят, а и в началото на XX век е много трудно да се поддържа. Необходими са голямо население, голяма територия, големи природни богатства, възможности да поддържаш една голяма армия, възможности да образоваш населението си, така че истински независими държави в началото на XX век са няколко".
