На Деня на детето България отново получава средна оценка за грижата към най-малките си граждани. Това показва традиционният „Бележник“ на Националната мрежа за децата, който вече 15 години проследява как държавата се справя с детските политики.

„Преди всичко честит Първи юни, честит Ден на детето. Чудесно е, че точно на Деня на детето говорим за детските политики. Защото наред с балоните и бонбоните, които традиционно подаряваме на децата си на този ден, е много хубаво да обърнем поглед и към това как държавата се справя в грижата за тях“, заяви Мария Бресничка от Националната мрежа за децата.

Тя подчерта, че организацията се гордее с инструмента, който разработва вече повече от десетилетие.

„Ние много се гордеем с Бележника като инструмент, защото той всъщност от 15 години проследява как се справя държавата в грижата за децата. Оценката обаче е наистина среден 3. И тя е среден 3 не само тази година – тя е среден 3 през всичките 15 години, в които го правим.“

Липсва яснота кой носи отговорност за децата

Според Бресничка един от най-сериозните проблеми е липсата на институция или орган, който да носи цялостна отговорност за детските политики.

„Има три начина, по които да познаем дали една държава се грижи добре за децата си. Първият е дали е ясно кой отговаря за детските политики. В България такъв орган няма.“

Тя обърна внимание и на скорошно решение на парламента. „От 28 май тази година вече няма и парламентарна комисия, която да се занимава специално с децата. Парламентът избра да закрие Комисията по демографска политика, децата и семейството.“ По думите ѝ това означава, че темите, свързани с децата, ще бъдат разглеждани между множество други проблеми.

„Отговорността за децата се вменява най-вече на социалната комисия, заедно с огромния обем от други въпроси – пенсии, трудови отношения и много други. Това означава, че всичко, което се отнася до децата, ще бъде разглеждано между другото.“

Всяко трето дете е в риск от бедност

Най-ниската оценка в Бележника е за благосъстоянието на децата. „Една трета от българските деца продължават да живеят в риск от бедност и социално изключване“, посочи Бресничка. Тя даде конкретни примери за ежедневните лишения, пред които са изправени много семейства.

„Днес, на Първи юни, наред с балоните и бонбоните трябва да споменем и факта, че немалка част от българските деца нямат втори чифт обувки. Всяко десето българско дете няма достъп до детски книги, подходящи за неговата възраст. Няма екипировка за игра навън, колело, не може да празнува рождения си ден.“

Според нея детската бедност не се изчерпва с липсата на материални ресурси. „Детската бедност не е просто липса на пари. Тя е липса на достъп до услуги. Бедността пречи на децата да ползват качествени здравни услуги. Дори да имам достъп до лекар, ако след това не мога да си позволя лекарствата, няма никакво значение.“

Още по-притеснителна е тенденцията в дългосрочен план. „Ако погледнем 15 години назад, ще видим, че преди социалните трансфери децата днес са по-бедни, отколкото преди 15 години. Това означава, че основният начин, по който българската държава се бори с бедността, е чрез подпомагане.“

Според нея това не е устойчиво решение. „Когато подпомагането изчезне, децата отново остават в затворения кръг на бедността и липсата на достъп до образование, здравеопазване и възможности за развитие.“

Насилието над деца не може да бъде решено от едно министерство

Мария Бресничка посочи насилието над деца като друг голям системен проблем.

„Всички периодично научаваме за ужасяващи случаи на насилие над деца. Нито един от тези случаи не може да бъде решен от едно министерство, от едно училище или от един социален работник.“ Според нея е необходима координирана работа между институциите.

„За да нямаме насилие над деца, Министерството на образованието, Министерството на труда и социалната политика и Министерството на вътрешните работи трябва да седнат на една маса и да работят заедно така, че детето да бъде защитено.“ България шеста година е без Национална стратегия за детето

Друг тревожен факт е липсата на стратегически документ за развитието на детските политики. „От шест години България не само не знае кой управлява политиките за децата, но и не знае какво иска да постигне. За шеста година нямаме Национална стратегия за детето – нещо, което по закон сме длъжни да имаме.“

По думите ѝ именно в тази стратегия трябва да бъдат записани целите и мерките за подобряване на условията за живот на децата.

„В тази стратегия пише какво искаме да направим така, че оценките да не бъдат около среден 3.“

Защо все още няма Национална детска болница?

Една от темите, които продължават да предизвикват обществено недоволство, е липсата на Национална детска болница.

„Краткият отговор е, че докато Националната детска болница се разглежда като инфраструктурен проект – тоест просто като построяване на една сграда – аз не мисля, че ще имаме такава болница.“

Според Бресничка проектът трябва да бъде разглеждан като политика, а не като строителен обект.

„Неоптималният вариант е да построим една голяма, вероятно скъпа и лъскава сграда, в която механично да съберем клиниките от София и те да продължат да се сблъскват със същите проблеми.“ Тя обясни какво би означавал реално работещ модел. „Оптималният вариант означава анализ на нормативната рамка, яснота какъв е статутът на болницата, как ще се финансира и най-вече кой ще работи вътре.“

Въпреки критичната оценка Бресничка подчерта, че през последните години има и напредък.

„За 15 години имаме повече психолози в училищата, които работят с децата. Бяха затворени големите домове за деца и грижата беше доближена повече до семейната среда.“ По думите ѝ обаче тези промени са недостатъчни.

„Това, което обобщава всички тези усилия, е, че те са малки, частични и на парче. А всъщност положителното е, че ние можем много повече като държава. Можем много повече като България.“ Тя отправи и важно напомняне към институциите.

„Не трябва да забравяме, че след 1 юни идва 2 юни, а децата все още са там. Някой в тази държава трябва да знае какво прави за тях – специфично за тях, а не между другото.“